През ония дни „При оръженосеца“ моето нещастно положение ме измъчваше не по-малко от всичко останало. Но предпочетох да го оставя в сянка по време на описанието на онези драматични премеждия: кой би хванал вяра на разказа на човек, когото само бръчките отличават от някое момченце?
Междувременно разкритията на Дулчибени се потвърдиха от фактите. Племенникът на Инокентий XI, Ливио Одескалки, единствен наследник на папата, купи за смешна сума от императора Леополд унгарското владение Сирмиум. В Рим се говореше, че го сторил въпреки несъгласието на императорските съветници. За да добави блясък към добрата сделка, императорът дори го обяви за принц на Свещената Римска империя. Но както е известно всеки прекалено скъп дар, крие връщането на някаква услуга. Значи беше вярно: императорът също бе задължен на рода Одескалки. Сега им върна дълга си с лихвата.
Ливио Одескалки изглежда не изпитва никакъв срам от своите безчестни и мерзки дела. Говори се, че при смъртта на Инокентий XI наследил повече от един милион и половина скуди, освен владението Чери. Веднага след това той сложи ръце върху херцогството Брачано, маркизата Ронкофредо, графството Монтиано и община Пало, а освен това върху Вила Монталто ди Фраскати. Канеше се да купи и владението на Албано и само самата апостолическа камера успя в последния момент да му провали сделката. Накрая, след смъртта на крал Ян Собиески, победителя при Виена, Ливио се опита да го наследи на полския трон, като предложи осем милиона флорина.
Безсмислено е да се възмущаваме: нечестивата власт на златото непризнаваща нито граница, нито милосърдие — никога не е преставала да се разпространява като чума из Европа и все повече потъпкваха честта на вярата и на короните.
Вече не съм невинното момченце от ония дни „При оръженосеца“. Онова, което видях и чух тогава, и което никога не ще мога да разкрия никому, беляза завинаги моя живот. Вярата не ме изостави; и все пак, неизбежно чувството на преданост и вярност, което всеки добър християнин трябва да храни към своята Църква, е опетнено завинаги.
Записах своите спомени на тези страници и това ми послужи, ако не за друго, то поне да превъзмогна миговете на най-голяма мъка. За останалото се погрижиха молитвите, близостта с Клоридия и четенето, което бе духовната ми храна през тези години.
Преди три месеца Клоридия и аз най-накрая се венчахме: възползвахме се от пристигането на един странстващ монах в нашето скромно село. Преди няколко дни продадох няколко чепки грозде на един хорист в Сикстинската капела. Попитах го дали някога му се е случвало да пее арии на прочутия Луиджи Роси.
— Роси? — отговори той, сбръчквайки вежди. — А, да, като че ли се сетих за кой иде реч, но това трябва да е доста стара работа, от времето на Барберини. Не — добави той с усмивка — днес никой не си го спомня: сега в Рим всички възхваляват великия Корели, не знаеш ли?
Чак сега си давам сметка, че годините са текли незабелязано извън вратата на моята къщичка. Не, не познавам този Корели. Но знам, че никога не ще мога да забравя името на seigneur Луиджи, нито пък великолепните мелодии на неговите арии, излезли от мода още когато абат Мелани ги пееше за себе си и за мен.
От време на време, понякога дори насън, чувам гласа и виждам острия поглед на Ато Мелани, когото си представям вече стар и прегърбен в парижкия му дом, оная просторна къща, където някога ми бе предложил да живея.
За щастие умората ме откъсва от тъгата: нашият чифлик се разрасна и работа винаги се намира. Впрочем продаваме свежи билки и пресни плодове за вилата на фамилията Спада, която е тук наблизо. Често ме викат там, за да свърша и някоя друга работа.
Но веднага, щом работата ми позволи миг на отмора, пак си спомням думите на Ато, повтарям си една фраза за самотни орли и гарванови ята, и търся вътре в себе си да възстановя звука на гласа, интонацията и скритите намерения, макар да знам, че те са безразсъдни и дръзки.
Много често се връщах напразно на „Улицата на Мечката“, за да питам новите обитатели на сградата, която бе издигната на мястото на странноприемницата (сега там има само жилища под наем), дали са пристигнали писма от Париж за мен или дали някой се е интересувал за някогашния прислужник. Но всеки пък, както се и опасявах, очакването ми не се оправдаваше.