Времето ми помогна да разбера. Едва днес осъзнавам, че абат Мелани не е възнамерявал всъщност да предаде Фуке. Наистина, Ато е връчил на краля писмата, откраднати от Колбер, от които е ставало ясно, че Главният интендант се крие в Рим. Но още преди това кралят е започнал да проявява милост към Фуке; бе му позволил по-лек затворнически режим и хората даже вече са се надявали на освобожданането му. Всички обаче са вярвали, че то се бави по вина на всеизвестния му враг Колбер: в такъв случай не беше ли добра идея писмата на Змията да се занесат на краля? Разбира се, Мелани не е могъл да си представи това, което кралят щеше да си помисли незабавно, още щом е видял писмата, отмъкнати от Ато в кабинета на Змията: Фуке бе в Рим, със secretum pestis, и може би я бе връчил на папата, който поддържаше отбраната на Виена…
Луи XIV не е можел да позволи всичко да отиде по дяволите точно в този момент, когато плановете му, съгласувани с турците, щели да стигнат до своя успешен завършек. Сигурно се е разделил набързо с Ато. Дал си е време за размисъл. Може да го е повикал малко по-късно и да му е разказал кой знае каква история. Каквато и да била тя, сигурен съм как е завършила тази среща: Ато е бил изпратен за една последна и трагична проява на вярност към короната.
Днес всичко това вече не ми изглежда ужасно. Даже с нежност си спомням за хитрината му да ми открадне перличките, за да ме въвлече в своите разследвания. И ми се иска да мога да се върна назад, в последния ден, в който видях Ато Мелани: синьор абате, спрете се, искам да ви кажа…
Това вече не е възможно. Разделиха ни, тогава и завинаги, моята момчешка припряност, разочарованият ми ентусиазъм, нетърпението. Сега знам, че не бе правилно да жертвам приятелството в името на чистотата, близостта заради разума, чувството заради искреността.
Не можеш да си приятел на един шпионин, без да кажеш „сбогом“ на истината.
Всички предсказания се сбъднаха. През първите дни на карантината бях сънувал Ато, който ми връчваше пръстен и Девизе, който свиреше на теорба. Е, добре, в съновника на моята Клоридия прочетох, че пръстенът е символ на добро, свързано с трудности, а теорбата обозначава загадъчни познания: точно като тайната на чумата.
В съня бях видял мъртвия Пелегрино да възкръсва: предизвестие за терзания и беди, които всъщност после връхлетяха всички ни. В моите фантастични видения бях също така зърнал разпръсната сол, която символизира убийство (смъртта на Фуке), а после една китара, която означава меланхолия работа без признание (аз и Клоридия, никому неизвестни и безинтересни, работещи на нашата нивичка). Само последният символ беше благоприятен и Клоридия добре го знаеше: котката, предвестник на похотливост.
Астрологическата газета на Стилоне Приазо бе предвидила всичко: не само рухването на странноприемницата, но и затворничеството на една група от благородници (карантината на „Оръженосеца“), обсадата на един град (Виена), зловредните трески и отровните болести (сполетели не един от гостите), смъртта на един владетел (Мария Тереза), пътуванията на посланиците (за да пренесат вестта за победата при Виена). Само едно гадание не се беше сбъднало или по-скоро беше победено от по-велика сила: Les Baricades misterieuses бяха попречели да дойде оная „смърт на заключени благородници“, която газетата бе предвещала.
Всичко това ми помогна да взема едно решение, или по-скоро, да се освободя от едно старо и неразумно желание.
Вече не искам да бъда вестникар. И не само поради съмнението (несъвместимо с вярата) дали капризите на звездите управляват нашите съдби. Още едно нещо угаси в мен стария плам.
В многобройните газети, които след премеждията „При оръженосеца“ имах случай да чета, не намерих нищо от онова, на което Ато ме бе научил. Не говоря за фактите: вече знаех, че истинските тайни на владетелите и държавите никога не намираха място по хвърчащите листове, които се продаваха на площада. В равносметките на вестникарите липсва преди всичко смелостта на разсъждението, жаждата за знание, честното и дръзко доказателство за разум. Не казвам, че вестниците са напълно безполезни, но не са направени за оня, който наистина търси истината.
Разбира се, не бих успял със скромните си сили да променя това състояние на нещата. Ако някой би дръзнал да разпространява тайните на Фуке и Кирхер, Мария Тереза и Луи XIV, Уилям Оранжки и Инокентий XI, незабавно би бил арестуван, окован във вериги и хвърлен завинаги в лудница.
Вярно е онова, което казваше Ато — да се познава истината не е от полза за този, който списва газети. Напротив: това е най-голямата пречка.