Тогава започнах да мисля, че съм изправен пред един „образователен роман“, както би го нарекъл някой литературен експерт, за какъвто аз определено не се считам: роман, посветен на духовното развитие на главния герой, написан под формата на мемоар. Нима невинният прислужник не пораства през нощите в подземията, следвайки абат Мелани и под въздействието на неговите наставления?
Но съвсем скоро си дадох сметка, че подобни размисли все пак не отговаряха на въпроса: кой е авторът на написаното? Моите двама приятели или самият прислужник? Или и те, и той? И в какво се изразява съавторството?
Докато предполагаемите модели, които прехвърлях, бяха толкова далечни във времето, не успявах да стигна до никакъв извод. Но пък и защо всъщност трябваше да сравнявам разказвателния подход с автори като Аретино или например с „Декамерон“ на Бокачо, където на всичкото отгоре — точно както „При оръженосеца“ — героите са доброволни затворници заради чумата и за да убиват времето, си разказват най-разнообразни истории? Не можеше ли това да бъде модел, вече избистрен в съзнанието на неизвестния прислужник?
„Книгите винаги говорят за други книги и всяка история разказва една вече разказана история“, заключих, както е казал някой, вече не си спомням кой. Ето защо се отказах от подобен род напразни дирения.
Обаче имаше някои очевадни заемки, които хвърляха много по-тъмни сенки върху автентичността на текста: например една от тирадите, с които Помпео Дулчибени се нахвърля върху коронованите глави, обвинявайки ги в кръвосмешение, наричайки ги „чакали“, чисто и просто представлява откъс от една прословута реч на Робеспиер, за когото самите автори намекват, оставяйки Дулчибени на леглото без панталони, sans culottes, или иначе казано като санкюлот.
И накрая, съществуват немалко смели литературни похвати. Като създаването на странните образи на Угонио и Чаконио: създадени по модела на похитителите на гробници, ловците на старинни предмети, които все още се роят из страната ни, те носят имената (както и другите корписанатри Баронио и Галонио) на известни учени и изследователи на катакомби от 17 век. Да не говорим за куртизанката Клоридия, която, докато слуша и тълкува съня на прислужника, го кара да се излегне на леглото и сяда до главата му, в очебийно и анахронично подражание на психоаналитичните методи.
Също и злонамереното представяне на личността на папа Инокентий XI ми се струваше просто един несполучлив опит за промяна на историческата истина. Познавах в подробности, като добър жител на Комо, личността и делото на папата, мой съгражданин. Също така ми бяха известни слуховете и клеветите, които — още докато е бил жив — са се носели по негов адрес, очевидно с цел политическа пропаганда, които отец Робледа разяснява на прислужника. Но подобни инсинуации са били надълго и нашироко опровергани от най-авторитетните историци. Измежду тях блести например Папасоли, който с престижната си монография от над триста страници върху блажения Инокентий XI през петдесетте години на миналия век бе допринесъл за изясняването на всички лъжи. Преди тогава още Пастор, виден църковен историк, бе разсеял множество съмнения.
И не само това звучеше недостоверно, но и начинът, по който бе представена историята на Главния интендант Фуке.
Според разказа на прислужника, Фуке умира в странноприемницата „При оръженосеца“, отровен от Ато Мелани, на 11 септември 1683. Но дори и в учебниците по история за началните училища пише ясно, че Главният интендант е умрял в затвора Пинероло през 1680, а не в Рим през 1683! Действително, някои историци с въображение и романисти са предполагали, че Фуке не е умрял в затвора, ала дискусията е прекалено стара и овехтяла, за да я повтарям и аз тук. Волтер, който е имал възможността да разговаря с все още живите роднини на Главния интендант, заявява, че никога няма да се узнае със сигурност кога и къде е починал той. Но наистина ми се стори прекалено дръзко да се твърди, както бях прочел в творбата, изпратена ми от моите двама стари приятели, че Фуке е издъхнал в Рим в някаква странноприемница, убит по заповед на Луи XIV.
Бях открил тези несъответствия и дори откровени манипулации на историческата истина и почти се бях заканил да захвърля романа в кошчето. Нима не се бях убедил, че става дума за фалшификат? Ала скоро след това открих, че нещата не са толкова прости.