Всичко започна да се обърква, когато реших да проуча по-подробно личността на Фуке. От векове Главният интендант се представя в историческите трудове като прототип на корумпиран министър и мошеник. Обратно, Колбер минава за образцов държавник. Според Ато Мелани обаче, честният Фуке е бил невинна жертва на завистта и враждебността на бездарния Колбер. В началото бях заклеймил подобна размяна на роли чисто и просто като плод на фантазията дотам и дори бях доловил отзвуци от стария роман за Фуке от Пол Моран. Но скоро ми се наложи да си променя мнението. В една библиотека намерих дебелата студия на един френски историк, Даниел Десер, който преди около седемдесет години — въз основа на документи — надигнал глас, за да възвърне на Фуке заслужената слава и да разкрие низостите и заговорите на Колбер. В прекрасния си труд Десер излагаше точка по точка (и доказваше по необорим начин) всичко онова, което Ато разказва на прислужника в защита на Фуке.
За съжаление, както често се случва на този, който подлага на съмнение вековни митове, скъпоценната работа на Десер е била осъдена на забрава от съсловието на историците, които Десер бе дръзнал да обвини в леност и незнание. И все пак трябва да се отбележи, че никой историк никога не е имал смелостта да опровергае значимия му и вдъхновен труд.
Значи драматичната житейска история на Фуке, както я беше разказал в подробности абат Мелани, изобщо не бе някаква обикновена фантастична измислица. И не само това. Напредвайки в търсенията си, установих, че познанството между Кирхер и Фуке, макар и не документирано, е доста вероятно, при положение че йезуитът (това твърди Анатол Франс в своята малка творба за Фуке, а могат да се намерят и частични потвърждения в произведенията на Кирхер) наистина се е интересувал от мумиите на Главния интендант.
Изключително загадъчна е историята със затварянето на Фуке в Пинероло, и както най-усърдно проучих, тя е автентична дори и в най-дребните детайли. Изглежда, че кралят-слънце действително е държал Главния интендант в затвора поради страха си от нещо, което Фуке е знаел, но никога не се е разбрало точно защо. Достоверно е представен също така съмнителният граф Лозюн, който е бил цели десет години затворник в Пинероло, където е успял да общува тайно (и необяснимо как) с Фуке, и е освободен веднага след изчезването на Главния интендант.
Следователно имаше някои доказани и документирани препратки към историческата истина.
„Ами ако всичко е вярно?“, помислих изведнъж смутено, докато разлиствах ръкописа.
При това положение не можах да се въздържа да не предприема още някое и друго разследване в библиотеката с надеждата да се сблъскам веднага с голяма и непростима грешка, която да разкрие лъжовността на написаното от моите двама приятели и да ми позволи да сложа бързо точка на въпроса. Признавам си, беше ме страх.
За жалост моите скрити страхове се сбъднаха. С немислима бързина, изскачайки от речници, енциклопедии и справочници от епохата, пред очите ми прелитаха — точно, както ги бях прочел в ръкописа — описанията на Рим, мерките при карантина, всичките теории за чумата, сведения за чумата в Лондон и тази в Рим, лековете на Кристофано, както и рецептите на прислужника; и после Луи XIV, Мария Тереза, венецианските стъклари, та чак до гатанките на Тиракорда и разположението на подземните проходи под Свещения град.
Пред очите ми шестваха „горящата пръчка“, тълкуването на сънищата, нумерологически и астрологически доктрини, сагата за мамакоката (тоест кокаина). И накрая — обсадата и битката при Виена, включително тайните на френската обсадна обсадна техника, с които загадъчно се бяха сдобили турците, а и загадката около стратегическите грешки на неверниците, които са предопределили унищожителното им поражение.
Когато, все още неубеден, открих в „Библиотека Казанатензе“ в Рим оригинала на страницата от Библията, отпечатана от Комарек, се обявих за победен: всичко онова, което бях прочел, ми се показваше удивително, неопровержимо автентично чак до най-незначителните подробности.
Макар и със свито сърце, бях принуден да продължа. Вместо грешки, намирах факти и обстоятелства, доказани и достоверни. Започвах да се чувствам плячка на някаква хитра измама, зловреден механизъм, паяжина, в която, колкото повече навлизаш, толкова повече се оплиташ.
Така реших да се заема с теориите на Кирхер: вече познавах доста добре живота и писанията му, но никога не бях чувал за secretum pestis, нито за въображаемата secretion vitae, способна да прекрати чумната болест, още по-малко пък за някакво рондо, в което е била шифрована такава тайна. Разбира се, и аз бях чел, както отец Робледа, Magnes, sive de arte magnetica на Кирхер, където немският йезуит поддържа теорията за лечебната сила на музиката и даже предлага употребата на една мелодия, композирана от самия него, като противоотрова срещу ухапването на тарантулата. От друга страна, знаех, че в нови времена Кирхер понякога е обвиняван в шарлатанство: в своя трактат за чумата например той твърди, че е наблюдавал под микроскоп бацилите на болестта. Но по времето на Кирхер, възразяват днес историците, все още не са съществували толкова мощни увеличителни лещи. Тогава значи всичко е измислено?