Ако беше така, трябваше да събера всички необходими доказателства. Преди всичко си изясних идеите относно историята на болестта, наречена чума: става дума за бубонната чума, причинена от бактерията Yersinia pestis, която се предава от бълхите на плъховете и от тях на човека. Тя няма нищо общо с разнообразните животински чуми или с тъй наречената белодробна чума, която напада понякога Третия свят.
Но изненадата дойде, когато прочетох, че бубонната чума не съществува от векове и че никой не знае защо.
Неволно се усмихнах, когато прочетох, че в Европа (и най-рано в Италия) чумата буквално е изчезнала между края на 17 и началото на 18 век, тоест почти по времето, когато се разиграват събитията в странноприемницата „При оръженосеца“.
Теории за мистериозното й изчезване има много, но нито една не може да се счита за окончателна. Според някои, заслугата е на по-напредничавите превантивни здравни мерки, които хората постепенно започват да прилагат; според други пък трябва да се благодари на пристигането в Европа на rattus norvegicus (кафявия плъх), който изместил rattus rattus (черния плъх), гостоприемник на xenopsylla cheopis, бълхата-носител на чумния бацил. Други приписват заслугата на новите строежи от тухли и керемиди, различаващи се от тези от дърво и кирпич, или на унищожаването на домашните складове за зърно, което отдалечило плъховете от домовете. Накрая някои настояват на ролята, изиграна от псевдотуберкулозата, една доброкачествена болест, която има ефекта да имунизира срещу бубонната чума.
От академичните дебати обаче излиза само едно сигурно нещо: между 17 и 18 век Европа загадъчно се е освободила от своя най-древен бич — точно както Кирхер е обещавал да направи с помощта на своите тайни.
Съвпаденията се натрупваха, когато обмислях загадката на Les baricades misterieuses, рондото, което трябва да съдържа secretum vitae, точно както тарантелата на Кирхер крие противоотровата срещу ухапването от тарантулата. Но именно тук, да ми прости Бог, имах скритото удовлетворение най-накрая да открия една непростима историческа грешка.
Всъщност ми бе достатъчно само да разлистя който и да е музикален справочник, за да разбера, че Les baricades misterieuses не са произведение на посредствения китарист и композитор Франческо Корбета, както се разказва в творбата на двамата ми приятели, а на Франсоа Купрен, прословутия композитор и майстор на клавесина, роден през 1688 и умрял през 1733 г. Рондото се намира в първата книга на неговите Pieces de Clavecin; следователно е предназначено за изпълнение на клавесин, а не на китара. Но най-важното е, че е било публикувано за първи път през 1713 — трийсет години след събитията, които трябва да са се разиграли в странноприемницата „При оръженосеца“. Допуснатият от двамата млади автори анахронизъм беше достатъчно голям, че да лиши техния труд не само от истинност, но и от достоверност.
Щом открих това тежко и неочаквано противоречие, ми се стори безпредметно да проверявам останалата част от художествената машинация. Представете си как едно произведение, съдържащо толкова значима грешка, би могло да опетни всевечната слава на Блажения Инокентий XI!
За известно време, в мигове на вечерен отдих, се ограничавах да прелиствам лениво страниците на ръкописа с мисъл, насочена по-скоро към двамата автори, отколкото към съдържанието на историята. Този смущаващ разказ, пълен с отровни слухове за папата, мой съгражданин, ми се стори една чиста провокация, даже подигравка. В душата ми накрая надвиха неприязънта и естествената недоверчивост, които (признавам го) винаги съм хранел към журналистите.
Изминаха години. Вече почти напълно бях забравил двамата си стари приятели, а с тях и ръкописа, погребан в един стар килер. От прекомерна предпазливост обаче го бях скрил от чужди очи, които биха могли да го прочетат без необходимите противоотрови.
Още не можех да предположа доколко тази предпазна мярка щеше да се окаже мъдра.