Преди три години, когато узнах, че Негово светейшество желае отново да даде хода на процеса по канонизацията на папа Инокентий XI, даже изобщо не си спомнях вече къде се бе затрила оная купчина пожълтели листа. Но съвсем скоро тя повторно почука на вратата ми.
Случи се в Комо, в една влажна ноемврийска вечер. Поради постоянните настоявания на някои приятели, присъствувах на концерт, организиран от една благотворителна музикална асоциация в моята епархия. Към края на първата част, на пианото седна внукът на мой другар от ученическите години. Беше краят на един доста натоварен ден и до този момент слушах изпълненията малко разсеяно. Неочаквано обаче един въздействащ и неописуем мотив ме плени както никога преди никоя друга музика не е успяла да направи. Ставаше дума за барокова мелодия, но с пленителни хармонии и акценти, който се разливаха от Скарлати до Дебюси, от Франк до Рамо. Винаги съм бил вдъхновен почитател на хубавата музика и се гордея, че притежавам немалка дискографска колекция. Но ако някой ме попиташе от кой век идваха тези безвременни ноти, нямаше да знам какво да кажа.
Чак накрая на изпълнението отворих програмата, която вече бях забравил в скута си, и прочетох заглавието на музикалната пиеса: Les baricades misterieuses.
Още един път разказът на прислужника не беше излъгал. Тази музика, както никоя друга, притежаваше необяснимата сила да омагьосва, да обърква, да привлича мисълта и сърцето. След концерта, паметта ми вече не можеше да се освободи от нея. Не беше изненадващо, че прислужникът толкова се е разчувствал и после, години по-късно, е продължавал да си припомня мотива. Загадката на secretum vitae бе загнездена в друга загадка.
Това не бе достатъчно, за да твърдя, че и всичко останало е вярно. Но беше прекалено, за да не издържа на изкушението да стигна докрай.
На следната сутрин купих един скъп пълен запис на многобройните Pieces de Clavecin на Купрен. След като го слушах в продължение на дни с изключително внимание, заключението ми се стори повече от ясно: Нищо, композирано от Купрен, не приличаше на Les baricades misterieuses. Прегледах речници, изчетох монографии. Малкото критици, които се бяха занимавали с въпроса, бяха съгласни: Купрен не бе композирал нищо друго, което да наподобява този мотив. Танцовите сюити на Купрен имат почти винаги сантиментални заглавия: Les Sentiments, La Lugubre, L’Ame en peine, La Volupteuse и така нататък. После има заглавия като La Raphaele, L’Angelique, La Milordine или La Castelane: намекваха за някоя добре известна придворна дама, която съвременниците са се забавлявали да отгатнат. Само за Les baricades misterieuses не съществува обяснение. Един музиколог определя творбата като „наистина misterieux“.
Сякаш тя беше дело на някой друг. Но на кого? Изпъстрена с дръзки дисонанси, с въздействащи и пречистени хармонии, Les Baricades е прекалено далеч от трезвия стил на Купрен. В една майсторска игра на отзвуци, изпреварвания и забавяния, четирите гласа на полифонията се вливат в деликатния часовников механизъм на един арпеж. Това е стилът brise, който виртуозите на клавесина са копирали от свирачите на лютня. А лютнята е най-близката роднина на китарата…
Започнах да допускам хипотезата, че може би Les baricades misterieuses наистина са били написани от Корбета, както твърдеше прислужникът. Но тогава защо Купрен ги е публикувал под свое име? И как се бяха озовали в ръцете му?
Според един манускрипт, авторът на рондото беше почти непознатият италиански музикант Франческо Корбета. Това приличаше на измислица: на нито един музиколог никога не бе идвало на ум нещо подобно. Имаше обаче един убедителен прецедент: още докато Корбета е бил жив, се развихрили спорове относно авторството на някои негови творби. Самият Корбета обвинил един от учениците си, че му е откраднал няколко мотива, за да ги публикува под свое име.
С лекота установих, че Корбета действително е бил учител и приятел на Девизе: така че е много вероятно някоя интаволатура да е минала от единия у другия. По тяхно време отпечатаната музика е била оскъдна и музикантите лично са преписвали онова, което ги е интересувало.
Когато умира Корбета, през 1681, Робер Девизе (или Де Визе, според съвременния правопис) вече се е радвал на голяма слава като виртуоз и преподавател по китара, лютня, теорба и китароне. Лично Луи XIV е държал да слуша неговите изпълнения почти всяка вечер. Девизе е бил гост на най-добрите салони на прочути придворни. Там свирел с други нашумели музиканти и, каква случайност, също и с майстора на клавесина Франсоа Купрен.