Следователно Девизе и Купрен са се познавали и са свирели заедно; най-вероятно са си разменяли похвали, мнения, съвети, някоя и друга тайна. Знаем, че Девизе се е забавлявал да свири на китара музиката на Купрен (някои негови преписи са достигнали до нас). Не е невъзможно и Купрен на свой ред да е пробвал на клавесина сюитите за китара на приятеля си. И е неизбежно тетрадки и партитури да са минавали от ръцете на единия в тези на другия. И може би някоя вечер, докато Девизе се е разсейвал от кокетничещите придворни дами, Купрен да е измъкнал от нотите на приятеля си това прекрасно рондо със странно заглавие, казвайки си: „ще му го върна следващия път“.
Под въздействието на тази небесна музика и на загадката, която добиваше форма пред очите ми, за кратко време изчетох отново, на един дъх, целия разказ, отбелязвайки си най-прилежно в едно тефтерче пасажите и обстоятелствата, нуждаещи се от проверка. Знаех, че само така щях да успея да отърся сърцето си от сенките на подозрението: беше ли тази странна история само една хитра измислица, която, манипулирайки истината, сее лъжа?
Плодовете на тригодишните изследвания, които последваха, са в страниците, които след малко ще прочетете. Информирам ви, в случай, че искате да ги използвате, че притежавам фотокопия от всички цитирани документи и книги.
Най-вече една енигма не ми даваше мира, тъй като рискуваше да превърне в катастрофа канонизацията на Блажения Инокентий Одескалки. Имам предвид голямата тайна на Дулчибени, източникът на всичките му нещастия и истинската причина за неговите кроежи: наистина ли Инокентий XI е бил съучастник на Уилям Оранжки?
Прислужникът за жалост говори по въпроса чак в последните страници, когато се разкрива тайната на Дулчибени. А и двамата ми приятели не бяха сметнали за необходимо да обогатят по своя инициатива историята с допълнителни информации по темата. Защо, запитах се с крайно разочарование, двама любопитни журналисти като тях не го бяха сторили? Но може би, предположих после обнадежден, не са успели да издирят каквото и да било срещу великия Одескалки.
Така или иначе, мой дълг оставаше да разследвам и, черно на бяло, да разсея сенките и клеветите от образа на Блажения. Ето защо препрочетох разкритията, които накрая на произведението прислужникът научава от Помпео Дулчибени.
Дългът на Уилям към папата, бе казал янсенистът, е бил гарантиран от личното имущество на принцът от династията Оранж. Но в такъв случай къде са били неговите владения? Установих, че нямам никаква представа къде са се намирали земите на Уилям. Може би в Холандия? Взех един атлас и, когато най-накрая отрих местоположението на Оранж не можах да овладея изненадата си:
Княжество Оранж се намираше в южната част на Франция, оградено от Авиньон. Но това бе чисто и просто Папската държава: всъщност още от средните векове Авиньон се е превърнал в част от папството. А пък Авиньонските територии на свой ред бяха оградени от Франция! Любопитна ситуация: княжество Оранж бе опасано от католическия враг, който на свой ред е обгърнат от друг враг — Луи XIV, големия противник на Инокентий XI.
Следователно търсенето трябваше да продължи в Авиньон или по-скоро в източници, отнасящи се до Авиньон. Тогава поисках да ми се издаде специален пропуск за Тайния ватикански архив и прекарах там няколко седмици, в дипломатическата и административната кореспонденция на ватиканската бюрокрация между Рим и Авиньон. Прегледах старателно купища писма с надеждата да намеря някакъв намек за Оранж, за Уилям, за парични заеми. В продължение на дни не открих нищо; почти се канех да зарежа начинанието, когато в един пакет с напълно безинтересна кореспонденция намерих три изпаднали отнякъде листа. Датираха от последните месеци на 1689 година — няколко месеца след смъртта на Инокентий XI. На папския престол току-що се бе възкачил новият папа, Александър VIII Отобони. Прочитането на трите листа, за жалост, бе възможно само за посветени:
22 76 1811 97 46 98 64 48 36
71 37 81 18 73 67 14 38 69
2610 48 46 31 22 14 76
39 0 48 46 31 22 14 76
39 37 71 44 22 41 67 14
0 22 34 13 83 78 89 5
77 44 0 64 0 39 93 14 11
48 97 84 34 481176 0
2499 0 55 0 71 11 37 18 16
34 73 93 39 0 29 22 76 18
22 97 97 37 98 38 2575
5 36 14 34 0 76 13 84 18
79 69 2347 94 18 22 19
19 14 78 2316 97 48 94
36 34 37 14 18 71 71 73
18 22 97 46 39 37 46
88 48 71 19 34 37 76 16 37
19 0 98 46 18 13 13 48 39
93 0 34 94 20 97 14 77 76
3714 38 69 2610 555
48 2336 0 55 64 0 16
37 71 73 39 0 16 44 48 16
39 14 19 14 18 81 0 34 31
22 18 16 73 34 48 79 71…
И така цели дванайсет страници, общо двайсет и четири колони като представената тук. Ставаше дума за шифровано писмо и първоначално се отчаях, че няма да разбера нищо.
За късмет обаче шифърът, използван в писмото, беше обичайният, употребяван през оня период от Държавния секретариат на Ватикана. Ето защо съпоставих съобщението с други вече дешифрирани писма и накрая успях да стигна до едно първо, неокончателно дешифриране: