Накрая намерих дори вноските за търговеца на роби Франческо Ферони: 24 000 скуди за десет години, от 1661 до 1671. Кой знае колко са донесли тези заеми; на това трябваше да се основава склонността на рода Одескалки да изпълнят претенциите на Ферони за дъщерята на Дулчибени.
Не само това: Одескалки бяха заемали пари и на генуазците Грило и Ломелини, които като титуляри на испанския кралски монопол за търговия с роби били приятели и на свой ред спомоществователи на Ферони. Тъй като и тези документи никога не са били прочетени от никой историк, напомням местоположението им (Римски държавен архив, Фонд Одескалки, XXIII A1, к. 216, виж също XXII ЕЗ, 8).
Проверих колко хиляди скуди са били изпращани всяка година в Холандия от рода Одескалки и съставих една графика:
Парите със сигурност са служели за финансирането на войни. Потвърждават го датите: през 1665 например, когато във вноските се регистрира най-големия пик от 49 964 скуди, Холандия влиза във война с Англия.
Моята работа щеше да е доста по-лека, ако имах възможността да сравня счетоводните книги на Карло Одескалки с неговата търговска кореспонденция. Но по някаква незнайна причина писмата от 1650 до 1680, където би трябвало да фигурират имената на холандските длъжници, не можеха да бъдат намерени: нямаше ги нито в Римския държавен архив, нито в архива на двореца Одескалки — единствените две места, където може да се направи справка в семейната документация на рода.
Но това не е първият път, когато в тази история нещо изчезва. Луи XIV плащал в Рим на един шпионин от висок ранг — кардинал Алдерано Сибо, близък съратник на Инокентий XI. Сибо предава на французите едно много ценно сведение: държавният секретар на Ватикана Лоренцо Казони е бил в тайни взаимоотношения с принц Оранжки.
Дали това е вярно или не, вече не е възможно да се установи, защото в края на 18 век томовете с кореспонденцията на Казони, съхранявани във Ватикана, са откраднати от неизвестни ръце.
Дори и най-тъжните и неудобни подробности от ръкописа на двамата ми стари приятели се оказаха достоверни. Не е възможно, бях си казал в началото, Инокентий XI и неговата фамилия да са разполагали с Клоридия като някаква тяхна собственост дотам, че да я предоставят на Ферони като обикновени роботърговци!
Но след като направих справка в някои студии, подкрепени от солидна документация, се наложи да си променя представите. Фамилията Одескалки, като и много други патрициански родове, естествено е притежавала роби. Ливио Одескалки, племенник на папата, например е бил господар на Али, петнайсетгодишен, родом от Смирна. А Блаженият Инокентий XI притежавал Селим, едно деветгодишно мулатче. Но това не беше всичко.
През 1887 достопочтеният архивар Джузепе Бертолоти публикувал в едно не особено популярно периодично издание за специалисти, „Списание по затворническа дисциплина“, една задълбочена студия върху робовладелството в Папската държава. От нея излизаше на бял свят изненадващ портрет на Блажения Инокентий, който със сигурност няма да бъде намерен в нито една от неговите биографии.
Всички папи до времето на барока, а и по-късно, притежавали роби, закупени или пленени във война, било за да ги използват като гребци в папските галери, било за лични цели. Но книжата, написани лично и подписани от Инокетий XI относно робите били най-жестоките измежду всички, отбелязва Бертолоти, който изпитва погнуса пред „договорите на търговци на човешка плът“, собственоръчно подпечатани от папата.
След години на нечовешки мъчения, каторжниците, вече негодни за работа, молели за свобода. Като отплата за свободата им папа Одескалки изисквал от нещастниците дребните пари, които те събирали с години. Така Салем Али от Александрия, обявен за негоден от лекаря поради очна болест, за да се освободи от оковите на папските галери, трябва да изплати 200 скуди на папските каси. Али Мустафа от Константинопол, закупен от галерите в Малта за 50 скуди, страдащ от „неразположение поради остри шипове и ишиас“ и неспособен да изпълнява задълженията си, ще плати на ватиканската хазна 300 скуди. Махмуд Абди от Токад, на 60 години, от които 22 прекарани в робство, трябва да предложи 100 скуди. Ибрахим Амур от Константинопол купува свободата си с 200 скуди. Махмут Амурат от Черноморието, на 65 години и в много лошо здраве, може да предложи в такъв случай само 80 скуди.
Който нямал пари, бил принуден да чака, докато смъртта не решавала проблема. Междувременно бил хвърлян в затвор, където лекарите виждали да им се доставят злочести тела, разрушени от трудностите, от лишенията, от зловещите язви, от дълголетни терзания.