Разстроен от това разкритие, потърсих документите, цитирани от Бертолоти, който ги определяше като „лесни за справка“. Нищо не открих: и те изчезнали.
Книжата трябваше да се намират в Римския държавен архив, Acta Diversorum на камерлинга и ковчежника на апостолическата камера, година 1678. Томовете на камерлинга покриваха всички годишнини до 1677, после подхващаха от 1679: липсва само и единствено 1678-ма.
Що се отнася до ковчежника, един-единствен смесен том обединява актовете от 1676 до 1683. Но и тук от 1678-ма година няма и следа.
Belua insatiabilis, ненаситен звяр: не наричаше ли така пророчеството на Малахия Инокентий XI?
След месеци, прекарани в кихавици сред прахта на манускиптите от 16 век, в ръцете ми попадна едно печатно издание, Epistolario Innocenziano: сто трийсет и пет писма, писани в течение на двайсет години от Бенедето Одескалки до племенника му Антонио Мария Ерба, милански сенатор. Грижливият издател на сбирката, Пиетро Джини от Комо, в прекомерния си ентусиазъм и почит към папата, сигурно не си е дал сметка за онова, което е хвърлил в пастта на типографската преса.
Става дума за лични писма, вярно е; и именно оттук, от кореспонденцията с близките, изплува най-явно характерът на човека и неговото отношение към парите. Актове за имущества и земи, наследства, налози, съдебни дела за обезщетения, суми за изискване, конфискации от длъжници. Всяка фраза, всяка дума, всяка бележка е заразена с разяждащата мисъл за парите. Освен малки намеци за семейни спорове и сведения относно здравето на близките, в личните писма на Инокентий няма друго.
Изобилстват обаче съветите как да се държат под контрол парите или как да бъдат изисквани от длъжниците. По-добре никога да не си имаш работа със съдилища, разсъждава папата в едно писмо от септември 1680, но ако искаш да си върнеш парите, тогава трябва да си първият, който се обръща към съда — за компромиси винаги има време.
Дори кръгът на най-близките изглежда наблюдава с изумление разпалеността на папата. Една бележка, собственоръчно написана от племенника Ливио около 1676: трябва да се намери „някой управител, та да надзирава делата на дружеството, понеже папата настоява да продължава да върши всичко със собствените си глава и ръце, и не ще може дълго да устои в здравето си.“
Натрапчивата мисъл за парите разяжда дори плътта му.
Скъпи Алесио, сега вече зная. Пред очите ми, ден след ден, мемоарът на прислужника на „Оръженосеца“ се превърна в действителност. Тайните, които Помпео Дулчибени накрая разкрива на момчето и които са мотив над Инокентий XI, са верни, всичко до една.
Блаженият Инокентий е бил съучастник на протестантите еретици в ущърб на католиците; допуснал е Англия да бъда нападната от Уилям Оранжки, и то само за да си възстанови един паричен дълг.
След това папа Одескалки е участвал в търговията с роби, не отказал лично да притежава такива и се е отнасял с кръвожадна алчност към старите и умиращите.
Бил е дребнав и стиснат човек, неспособен да се издигне над материалните интереси, обладан от мисълта за богатството и парите.
Следователно личността и делото на Инокентий XI са възхвалявани и възнасяни несправедливо, с лъжливи, объркващи и частични аргументации. Потулени са доказателства: инвентарът на наследството на Карло Одескалки, посланията и търговската документация от архива Одескалки в периода 1650–1680, кореспонденцията на държавния секретар Казони, собственоръчно написаните писма за робите, цитирани от Бертолоти, и още много книжа, чието изчезване, в повечето случаи необяснимо, отбелязвам в приложените документи.
И така накрая възтържествувала лъжата и спомоществователят на еретиците бил наречен Спасител на християнството. Ламтящият за пари търговец се превърнал в мъдър администратор, а твърдоглавият политик — в далновиден държавник; отмъщението се преоблякло в гордост, скъперникът е наречен аскет, глупакът е описан като добросърдечен, злото е взело обвивката на доброто, а пък то, изоставено от всички, станало пръст, прах, празна дума, сянка, нищо.
Може би сега разбирам посвещението, избрани от двамата ми приятели: „На победените“. Победен бил Фуке: за Колбер била предопределена славата, нему — безчестието. Победен е Помпео Дулчибени, който не успява да раздаде справедливост: неговите пиявици се провалили. Победен е Ато Мелани, принуден от краля-слънце да убие своя приятел Фуке. И въпреки хилядите трудности, той не успява да измъкне от Дулчибени неговата тайна. Победен е най-сетне и прислужникът, който, изправен пред образа на злото, загубил вярата и невинността: погребва мечтата си да стане вестникар и свършва дните си в неблагодарен и тежък полски труд. Бил победен и неговият мемоар, който, макар и написан с толкова грижа и усърдие, лежал в забрава в продължение на векове.