Минават десетилетия. За да се заговори отново за Инокентий XI, трябва да се изчака до 1771 година, когато английският историк Джон Далримпъл публикува своите Memoirs of Great Britain and Ireland. И може би от тях става ясно какво забавя беатификацията. Но, за да се разбере тезата на Далримпъл, трябва да направим крачка назад и да обгърнем с поглед европейската политическа панорама непосредствено преди десанта на Уилям Оранжки в Англия.
През последните месеци на 1688 в Германия пламнало ново, изключително опасно огнище на политическо напрежение. От месеци се очаквало назначението на новия архиепископ на Кьолн — длъжност, на която Франция искала да всяка цена да постави кардинал Фюстенберг. Ако маневрата имала успех, Луи XIV щял да разполага с един скъпоценен мост в Централна Европа, завоювайки военно и стратегическо господство — нещо, което останалите владетели не възнамерявали да толерират. Самият Инокентий XI отказал съгласието си, юридически необходимо, за назначаването на Фюстенберг. По същото време цяла Европа следяла с притеснение на военните маневри на войските на Уилям Оранжки. Какво се готвел да стори Уилям? Да се намеси срещу французите, за да разреши със силата на оръжието въпроса за архиепископа на Кьолн и да разпали по този начин ужасяващ конфликт в цяла Европа? Или пък — както подозирали някои — да нахлуе в Англия?
Следователно ето тезата на Далримпъл. Уилям Оранжки накарал папата да повярва, че иска да използва войските си срещу французите. Инокентий XI, който, както винаги, нямал търпение да вкара прът в колелетата на Луи XIV, паднал в капана и заел на Уилям парите, необходими за издръжката на войската му. А пък принц от династията Оранж прекосил Ламанша и върнал окончателно Англия към протестантската вяра.
Ереста впрочем щяла да възтържествувала благодарение на парите на Църквата. Папата, макар и излъган, все пак бе въоръжил един принц-еретик срещу един принц-католик.
Тази хипотеза вече била развита в някои от анонимните вестници, появили се по времето на Инокентий XI и Луи XIV. Но този път Далримпъл изважда решителното доказателство: две дълги и подробни писма от кардинал д’Естре, извънреден посланик на Луи XIV в Рим, адресирани до френския владетел и до Лувоа, министър на войната на краля-слънце.
Според двете послания, най-тесните сътрудници на Инокентий XI познавали много по-отрано истинските намерения на Уилям Оранжки — завоюването на Англия. Още в края на 1687 — една година преди инвазията на протестантския принц в Англия — държавният секретар на Ватикана Лоренцо Казони влязъл във връзка с един холандски градоначалник, изпратен тайно от Уилям. Но между служителите на Казони се криел предател, благодарение на когото били заловени писмата, пратени от Казони до императора Леополд I. От посланията се разбирало, че папата държал големи парични суми на разположение на принц Оранжки, а също и на император Леополд I, за да могат те да се сражават срещу французите в конфликта, който щял да избухне във връзка с новия архиепископ на Кьолн. От писмата на Казони до Леополд ставало ясно и истинското намерение на Уилям — не един конфликт в Централна Европа срещу французите, а инвазията на Англия, за която следователно министрите на Инокентий XI знаели много добре.
Писмата на д’Естре нанесли смъртоносен удар на процеса по беатификацията. Макар и Инокентий XI да е бил в неведение относно истинския план на Уилям, а именно унищожаването на католицизма в Англия, все пак излизало черно на бяло, че той го е спонсорирал за военни цели, и на всичкото отгоре срещу Всехристиянския крал.
В последвалите години цяла тълпа историци подхванала тезата на Далримпъл, разнищвайки паметта на Бенедето Одескалки. Освен това възникнали съмнения и по чисто догматични въпроси, които усложнили допълнително хода на обявяването за блажен: издигането на Инокентий XI до олтарите изглеждало непоправимо компрометирано.
Трябвало да мине един период от време, съответен на тежестта на тези обстоятелства, преди някой да намери смелостта и подготовката, необходими, за да се повдигне отново въпроса. Чак през 1876 година, една майсторски обоснована статия на историка Шарл Герен кара историята да се завърти на 180 градуса. В Revue des questions historiques Герен демонстрира със сила и богатство на аргументациите, че писмата на д’Естре, публикувани от Далримпъл, са умели фалшификати, които трябва да се припишат по всяка вероятност още един път на френската пропаганда. Неточности, грешки, неверни сведения и най-вече няколко скандални анахронизма ги лишават от всякаква достоверност.