Докато премислях тези хитрини, от вратата ме издърпа абат Мелани. Искаше да знае къде обикновено Пелегрино държеше по-скъпите вещи, които пътниците му поверяваха при пристигането си. Отдръпнах се, учуден от въпроса: мястото, разбира се, беше тайно. Дори и когато там не се съхраняваха скъпоценности, пак там моят господар прибираше на сигурно паричните суми, поверени му за съхранение от клиентите. В ума ми изникнаха ужасните думи, които Кристофано, Стилоне Приазо и Девизе си размениха за Ато Мелани.
— Предполагам, че твоят господар носи винаги ключа със себе си — подхвърли абатът.
Канех се да му отговоря, когато хвърлих поглед през вратата към Пелегрино, докато го водеха в стаята му. Връзката ключове, прикрепени на един железен пръстен, който господарят държеше денонощно окачен на колана си, не си беше на мястото.
Затичах се към килера, където криех резервните ключове, скрити в една дупка в стената, за съществуването на която знаех само аз. Бяха там. Опитвайки се да не привличам вниманието на наемателите (които, все още въодушевени от успеха на представлението, вече слизаха на приземния етаж за вечерята), отново се качих на третия етаж.
Сега се налага да обясня, че към всеки етаж водеха две стълбища. На края на всяко имаше площадка. Именно на площадката между втория и третия етаж се намираше вратичката, през която се влизаше в тясната стаичка, където се пазеха ценностите.
Уверих се, че никой не се навърта наоколо и влязох. Извадих от стената камъка, зад който лежеше малката желязна кутия. Отворих я. Не липсваше нищо — нито парите, нито разписките за съхранение, подписани от клиентите. Успокоих се.
— Сега въпросът е кой е взел ключовете на господаря Пелегрино?
Бе гласът на абат Мелани. Беше ме проследил. Влезе и затвори вратата зад себе си.
— Изглежда сред нас има крадец — отбеляза той едва ли не доволно. После замълча и додаде: — Тихо, някой идва — като кимна в посока към площадката.
Подкани ме с жест да надзърна, нещо, което направих, макар й с нежелание. Чух от приземния етаж да се носят приглушените звуци на лютнята на Девизе. Нищо друго.
Подканих абата да излезе спокойно от стаичката. Имах желание да сведа до минимум нашите срещи. Забелязах, че докато се промъкваше през тесния изход, насочи погледа си към малката кутия с доста притеснено изражение.
— Има ли нещо друго, синьор абате? — попитах, опитвайки се да прикрия нарастващото безпокойство и да възпра нелюбезния тон, който напираше на езика ми.
— Мислех си: няма никакъв смисъл този, който е отмъкнал връзката ключове да не е откраднал нищо от кутията с ценности. Наистина ли си сигурен, че си проверил добре?
Върнах се да погледна: парите бяха там, разписките на клиентите — също; какво друго можеше да има? После си спомних — малките перли, които ми даде Бреноци.
Беше изчезнал чудноватият и очарователен подарък на венецианеца, който ревниво бях скрил сред останалите ценности. Но защо крадецът не беше взел нищо друго? И то при положение, че там се пазеха солидни парични суми, доста по-видими и с по-голяма стойност от моите перлички.
— Успокой се. Сега ще отидем в моята стая, долу, за да направим равносметка на ситуацията — каза абатът.
Виждайки, че възнамерявах да откажа, той добави:
— Ако искаш да видиш отново твоите перлички. Макар и с голямо нежелание, се съгласих.
Като влязохме в стаята, абатът ме покани да седна на един стол. Беше доловил моето безпокойство.
— Има две възможности — започна той. — Или крадецът вече е направил това, което е искал, сиреч да ти открадне перлите, или пък не е успял да изпълни докрай своите намерения. И аз съм по-склонен да вярвам на втората.
— Защо? Нали ви казах какво ми обясни Кристофано — че тези малки перли имат връзка с отровата и с привидната смърт. Може би Бреноци знае още нещо.
— Нека поне засега оставим настрана тази история, момче — отговори той с лека усмивка. — Разбира се, не защото твоите малки скъпоценности не струват нищо, напротив, или пък защото не притежават силите, които им приписва нашият лекар. А защото смятам, че крадецът е имал друга работа в стаичката. Там вътре човек се намира между втория и третия етаж. А още откакто бе намерено безжизненото тяло на Пелегрино, на това място имаше почти постоянно движение, което не му е позволило да действа.