Освен това разказът на Ато не само заслужаваше доверие, но също така бе увлекателен и въздействащ. Почувствах как в сърцето ми се промъкна горчиво съжаление, че го бях помислил за измамник, за лицемер, готов да излъже и да извърши предателство. Аз бях този, който всъщност беше предал приятелското чувство, което се беше родило помежду ни по време на първия разговор в кухнята и което бях усетил така спонтанно и искрено.
Хвърлих един поглед на моя господар, който от много часове изглеждаше потънал в тежък и неестествен сън. Прекалено много бяха загадките за разплитане: какво беше докарало моят господар до това състояние; и на какво бе станал жертва синьор дьо Муре; и накрая, какво беше накарало Бреноци да ми подари ценните перли и защо после те бяха откраднати?
В главата ми все още се въртяха подобни мисли, когато се стреснах — без дори да си дам сметка, бях задрямал. Някакво скърцане ме накара да трепна: мигновено скочих от леглото, но внезапно тайна и предателска сила ме накара да падна на земята, където едва не си разбих главата. Изругах — бях забравил за въженцето, което свързваше десния ми глезен с този на абат Мелани. Ставайки, се бях спънал в него и с падането си бях вдигнал такъв шум, че едва не събудих моя господар, който само простена страдалчески. Бяхме на тъмно — моята лампа беше угаснала може би поради липса на масло.
Наострих уши — в коридора не се чуваше никакъв шум. Но веднага след като се изправих, търсейки опипом ръба на леглото, отново чух скърцане, последвано от леко потропване, шум от ровичкане сред метални предмети и пак скърцане. Сърцето ми биеше силно — със сигурност беше крадецът. Освободих се от въженцето, заради което бях паднал, потърсих слепешката лампата, която се намираше на масата в средата на стаята, но безуспешно. Тогава, надвивайки с големи усилия страха, реших да изляза от стаята, за да изненадам крадеца или поне да отгатна самоличността му.
Потънах в мрака на коридора, без да имам никаква идея какво да правя. С усилие слязох по стъпалата, които ме отделяха от стаичката долу. Ако се окажех лице в лице със загадъчната личност, трябваше ли да я нападна или пък да извикам помощ? Без да знам защо, се сниших и се опитах да се приближа до вратата на стаичката, протягайки ръце пред себе си, за да мога да пазя лицето си и да проучвам невидимото.
Ударът дойде неочаквано и ненадейно. Някой или нещо ме плесна по бузата, оставяйки ме в болка и объркване. Обхванат от ужас, се опитах да избегна второ нападение, като се дръпнах назад към стената и понечих да викам. Моят страх стана още по-непоносим, когато установих, че от устата ми не излиза никакъв звук — до такава степен паниката ме бе вцепенила. Помислих да започна да се въргалям отчаяно по земята, само и само да избягам от непознатия враг, мучейки като теле пред жертвоприношение, когато една ръка ме хвана решително под рамото и същевременно чух как някой каза: „Какво правиш, глупако?“
Несъмнено това беше гласът на Ато, притичал се на помощ, след като усетил въженцето да се опъва, когато аз, стреснат от подозрителното скърцане, бях скочил внезапно от леглото. Обясних му какво се бе случило, като се оплаках и за удара, който бях получил по лицето.
— Не беше никакъв удар — аз ти се притичвах на помощ, преди да се хвърлиш надолу по стълбите като гламав и да се сблъскаш с мен — прошепна той, удържайки гнева си. — Къде е крадецът?
— Всъщност, не видях никого освен вас — казах тихо, още треперещ.
— Аз пък видях. Докато се качвах, чух да дрънчат ключове. Трябва да е влязъл в стаичката — каза абатът, като запали една лампа, която бе съобразил да вземе със себе си.
Забелязахме тънък сноп разсеяна светлина горе, изпод вратата на Стилоне Приазо, от дясната страна на коридора на втория етаж. Абатът ми направи знак да говоря тихо и ми посочи входа на малкия коридор, в който предполагаше, че се бе вмъкнал крадецът. Вратичката беше притворена. Вътре цареше мрак.
Спогледахме се и спотаихме дъх. Нашият човек трябваше да се намира там, вътре, с ясното съзнание, че вече е в капан. Абатът се поколеба за миг и после решително отвори вратичката. Вътре нямаше никой.
— Не е възможно — видимо разочарован каза Мелани. — Ако е избягал надолу по стълбите, щеше да се сблъска с мен. Нагоре, дори и да е успял да ти убегне, няма никаква възможност за бягство: вратата, която извежда от куличката на Клоридия на покрива, е залостена отвън. Ако пък е отворил вратата на някоя от останалите стаи, щяхме със сигурност да го чуем.