— Разказаха ми за един лабиринт, построен в Сицилия от великия император Фридрих, в чиито коридори имало скрити лостове, дето, ако някой ги настъпи, освобождавали метални решетки, които падали отвисоко и задържали посетителите без възможност за бягство, или добре наточени остриета, които, изстрелвани от невидими цепнатини, можели да пронижат и да убият минаващите. Други устройства отваряли внезапно дълбоки кладенци, в които онзи, който не си дава сметка за наличието на подобни заплахи, неизбежно пропада. Създадени са доста точни карти на някои катакомби. Казват, че и под Неапол имало забележителен брой подземия и проходи. Не съм имал честта да ги опозная, но от друга страна познавам тези в Париж, които са без съмнение доста широки и в които съм успял да направя някое и друго посещение. Знам също, че в Пиемонт през миналия век, близо до едно място, наречено Ровазенда, стотици селяни били подгонени от френски войници, които ги принудили да се скрият в някакви пещери край една река. Разказват, че никой повече не е излязъл от тези дупки — нито преследвачите, нито преследваните.
— Синьор Пелегрино никога не ми е говорил за съществуването на този проход — прошепнах аз.
— Вярвам ти, и още как! Това не е нещо, което трябва да се споделя, освен ако не е крайно необходимо. А е възможно и самият той да не е запознат с тези тайни, като се има предвид, че се грижи за тази странноприемница отскоро.
— Как тогава крадецът е открил прохода?
— Може би твоят добър господар е отстъпил пред предложение за солидна сума пари. Или мускатово вино — изсмя се абатът.
Докато напредвахме, чувствах как постепенно ме надвива усещането за тежест в гърдите и главата. Тъмната пътека, по която смело бяхме поели, водеше в неизвестна и най-вероятно изпълнена с опасности посока. Мракът, разчупен единствено от маслената лампа, която абат Мелани носеше пред себе си, бе дълбок и ужасяващ. Стените на галерията, заради своя криволичещ строеж, ни пречеха да виждаме напред и на всяка крачка предвещаваха някоя неприятна изненада. Ами ако крадецът, забелязвайки отдалеч светлината на нашата лампа, ни дебнеше зад някоя издатина, за да ни нападне? Потръпвайки, си помислих за заплахите, изпълващи галериите, за които ми бе разказал абат Мелани. Никой никога нямаше да открие телата ни. Наемателите на странноприемницата щяха да се опитат да убедят себе си и стражата, че аз и абат Мелани сме избягали от сградата, най-вероятно скачайки от някой прозорец през нощта.
И сега още не бих могъл да кажа колко дълго вървяхме. Накрая забелязахме, че подземният проход, който първоначално ни беше водил все по-надълбоко, започваше постепенно да се изкачва.
— Много добре — каза абат Мелани. — Може би след малко ще излезем някъде.
Краката ме боляха и влагата започваше да ме задушава. От доста време не разговаряхме, искахме само да видим края на тази страшна пещера. Подскочих от страх, когато видях абатът да се спъва със стенание и да залита, рискувайки да падне по корем, като можеше и да изпусне лампата — можехме да загубим единствения източник на светлина, което щеше да превърне в кошмар присъствието ни там долу. Хвърлих се да го подхвана. С изражение едновременно гневно и доволно, заради току-що разминалата се опасност, абатът освети препятствието — каменни стълби, толкова високи, колкото и тесни, които водеха нагоре. Преминахме ги, почти лазейки, за да не рискуваме да паднем назад. По време на изкачването една поредица от завои принуди Ато да се сгърчи от болка. Поне веднъж аз се справях по-добре. Ато ме погледна:
— Наистина ти завиждам, момче — повтори той развеселен, без да се притеснява, че показах недоволство от неговата реплика.
Бяхме оцапани с кал, челата и телата ни — окъпани в мръсна пот. Внезапно абатът извика. Някакво безформено същество, изключително бързо и неуловимо, тупна на гърба ми, издрасквайки болезнено десния ми крак, преди да се хвърли отново в мрака. Свих се инстинктивно, покрил уплашено главата си с ръце, готов едновременно да моля за милост и да се отбранявам слепешката.