— Мислите ли, че отровата, която вероятно е убила Муре, има някаква връзка с Бреноци? — попитах го.
— Бих го изключил — отговори с усмивка. — Предполагам, че само нашият беден стъклар има подобни страхове?
— Но защо ме попита и за обсадата на Виена?
— А ти кажи ми, къде се намира „La Serenissima“!
— Близо до империята, даже на юг, и…
— Това е достатъчно: ако Виена капитулира, след няколко дни турците ще нахлуят най-вече на юг, влизайки във Венеция. Нашият Бреноци трябва да е прекарал доста време в Англия, където е могъл да научи не лошо английския лично, а не чрез писма. Сега вероятно би искал да се върне във Венеция, но си е дал сметка, че моментът не е подходящ.
— Така рискува да свърши в лапите на турците.
— Именно. Трябва да е стигнал до Рим с надеждата може би да отвори дюкян и по този начин да успее да се скрие. Но е забелязал, че и тук страхът е голям: ако турците победят при Виена, след Венеция ще пристигнат в херцогство Ферара. Ще преминат през земите на Романя и херцогствата на Урбино и Сполето, а след меките възвишения на Умбрия, ще оставят от дясната си страна Витербо, за да се насочат…
— Насам — потръпнах, давайки си може би за първи път ясна сметка за опасността, която бе надвиснала над нас.
— Не е необходимо да ти обяснявам какво ще стане в такъв случай — каза Ато. — Разграбването на Рим отпреди век и половина ще бъде нищо в сравнение с това. Турците ще опустошат папската държава, отдавайки се докрай на своята естествена жестокост. Базилики и църкви, като започнем със „Свети Петър“ ще бъдат сравнени със земята. Свещеници, епископи и кардинали ще бъдат изкарани от домовете си и заклани, разпятията и другите символи на вярата ще бъдат изтръгнати и подпалени; народът ще бъде оплячкосан, жените зверски изнасилени, градове и провинции ще се превърнат завинаги в руини. И ако се стигне до това първо падение, цялото християнство ще рискува да свърши в лапите на турските пълчища.
Войската на неверниците, слизайки от горите на Лацио, впоследствие би помела Великото херцогство Тоскана, после херцогство Парма, и, преминавайки през Генуезката република, херцогство Савоя. Тогава щеше да връхлети (едва при тези думи по лицето на абат Мелани да се изписва истински ужас) върху френските територии в посока към Марсилия и Лион. При това положение, поне на теория, можеше да се насочат и към Версай.
Тогава аз отново се предадох на отчаянието и, след като се разделих с Ато под някакъв претекст, взех чантата и хукнах през глава по стълбите. Спрях едва, когато достигнах малката площадка, която водеше към куличката.
Тук дадох пълен израз на всичките си притеснения, като се впуснах в отчаян вътрешен монолог. Бях затворник в една тясна странноприемница, където се предполагаше, вече не без основание, че витае чумата. Едва бях успял да си дам кураж, благодарение на думите на лекаря, който изтъкна вероятната ми издръжливост на болести, а сега, според Мелани, рискувах да изляза от странноприемницата и да заваря Рим, завзет от кръвожадните следовници на Мохамед. Винаги съм знаел, че мога да се уповавам на душевната доброта на малцина, сред които Пелегрино, който благородно ме беше спасил от опасностите и трудностите на живота; този път обаче можех да разчитам единствено на компанията, и то не безкористна, на един абат-шпионин и кастрат, чиито поучения за мен бяха почти само източник на тревоги. А останалите наематели на странноприемницата? Един йезуит с раздразнителен темперамент, един мрачен и антипатичен благородник от Фермо, един неприветлив музикант-французин, един лекар тосканец с объркани и вероятно опасни идеи, един стъклар венецианец, беглец от собствената си родина, един самозван поет от Неапол, и освен тях моят господар и Бедфорд, които лежаха безсилни в леглата си. Никога преди това не бях усещал така дълбоко чувството на самота. Точно тогава хлипането ми бе ненадейно прекъснато от някаква невидима сила, която ме накара да залитна и да падна на земята. Над себе си видях единствения гост, който бях пропуснал в мълчаливата си равносметка.
— Изплаши ме, глупчо!
Клоридия, усетила чуждо присъствие пред вратата си (на която всъщност се бях подпрял), я беше отворила внезапно, така че паднах през глава вътре в стаята й. Скочих на крака, без дори и да опитам да се оправдая, и набързо избърсах лицето си.
— Освен това — продължи тя — има много по-големи нещастия от чумата и турците.
— Чули сте моите мисли? — отвърнах учудено.
— Преди всичко ти не мислеше, защото който наистина мисли, няма време да хленчи. И после, ние сме под карантина поради подозрение за зараза, а в Рим тези седмици никой не спи и една нощ, без да сънува как турците влизат през „Порта дел пополо“. За какво друго може да се вайкаш?