— Капка масло — каза загадъчно абатът веднага, щом влезе.
Моментално си спомних, че при последната ни среща, той бе забелязал една пръска масло на челото ми и я бе поднесъл с пръст към езика си.
— Кажи ми, какво масло използваш за лампите тук?
— Нареждането на кардиналите постановява да се употребява единствено и само масло с примеси на утайка…
— Не те попитах какво трябва да се използва, а какво ползваш ти, докато твоят господар — той го посочи — си лежи, ей там, на леглото.
Признах му смутено, че всъщност вземах и от доброто масло, защото имахме в изобилие от него, докато от нечистото, с утайката, имаше съвсем малко.
Абат Мелани не съумя да прикрие хитрата си усмивка.
— Сега не лъжи — колко лампи имаш на разположение?
— В началото бяха три, но счупихме една, когато се спускахме в галерията. Останали са две, но едната трябва да я пооправя малко…
— Добре, вземи добрата лампа и ме следвай. А, вземи също и това.
Посочи ми, подпряна вертикално в ъгъла на стаята, една дълга пръчка за въдица, с която синьор Пелегрино имаше навика, в малкото свободни моменти, да ходи за риба по бреговете на Тибър, точно зад църквицата „Санта Мария ин Постерула“.
Няколко минути по-късно вече се намирахме в стаичката и се бяхме вмъкнали в отвора, през който се стигаше до стълбата, извеждаща в подземията. След като се уверихме, че железните скоби, закрепени на стената, са наред, започнахме да се спускаме, докато усетихме под краката си тухления под, и се провряхме до каменната стълба. На мястото, където стълбите бяха сечени в камъка пак имаше, както се и очакваше, слой кал по стъпалата, а въздухът ставаше все по-тежък.
Накрая достигнахме до галерията, дълбока и тъмна като през нощта, в която я бяхме видели за първи път.
Докато го следвах, абат Мелани трябва да беше усетил любопитството ми като дишане във врата.
— Сега най-накрая ще разбереш какво се върти в главата на този странен абат Мелани.
Той се спря.
— Дай ми пръчката.
Сложи я на коляното си и с едно изщракване я пречупи на две. Щях да се възпротивя, но Ато ме пресече.
— Не се притеснявай. Ако някога се наложи да разкажеш това на твоя господар, той ще разбере, че е ставало дума за спешен случай. Сега прави, каквото ти казвам.
Накара ме да тръгна пред него, докато държеше половината счупена пръчка нагоре зад мен и прокарваше върха й по тавана на галерията, подобно на перо, което се плъзга по хартия.
По този начин извървяхме десетина или повече метри. Междувременно абатът ми задаваше някакви странни въпроси.
— Маслото с примеси на утайка има ли някакъв по-особен вкус?
— Не бих могъл да го опиша — отговорих, макар че всъщност прекрасно познавах вкуса му, тъй като много пъти тайно си бях намазвал с него филийка хляб, отмъкната от килера, когато синьор Пелегрино спеше и ако вечерята беше прекалено скромна.
— Може ли да се каже, че е гранясало, горчиво и кисело?
— Може би… да, бих казал — отвърнах.
— Добре — отвърна на свой ред абатът.
Извървяхме още няколко крачки и изведнъж абатът ми заповяда да спра.
— Тук е!
Погледнах го с недоумение.
— Още ли не си разбрал? — попита той, докато светлината на лампата капризно изменяше чертите на лицето му.
— Нека видим тогава дали това ще ти помогне.
Взе пръчката от ръцете ми и я удари силно в тавана на галерията. Чух нещо подобно на изскърцване на панта, след това страховит грохот и накрая трополенето на един ситен дъждец от отломки и камъчета.
После дойде ужасът: огромна, черна змия се беше хвърлила към мен, като че искаше да ме сграбчи, но сетне увисна зловещо на тавана подобно на обесен.
Разтреперан, се отдръпнах инстинктивно, докато абатът се превиваше от смях.
— Ела тук и приближи лампата — каза ми той доволно.
В тавана имаше отвор, широк почти колкото целия подземен проход, от който висеше едно здраво въже. Именно то, когато се бе разлюляло във всички посоки в следствие отварянето на капака, ме беше докоснало и ме бе хвърлило в ужас.
— Уплаши се от дреболия и заслужаваш малко наказание. Ще се качиш първи, а после ще ми помогнеш да те последвам нагоре.
За късмет успях да се изкача без много усилия. След като се улових за въжето, започнах да се катеря, докато не стигнах до горния проход. Помогнах на абат Мелани да се присъедини към мен, и той вложи всичките си сили, рискувайки на няколко пъти да изпусне на земята единствения ни източник на светлина.
Намирахме се насред друга галерия, разположена напряко спрямо предната.