Намирахме се на върха на широка стълба. След като снишихме лампата до краката си, забелязахме, че стълбите бяха каменни и майсторски изработени. След кратък размисъл, абатът въздъхна:
— Нямам представа какво може да ни очаква там долу. Стълбата води право надолу: ако там има някой, той вече знае, че идваме. Нали така? — завърши той с вик към дъното на стълбището, отприщвайки зловещо ехо, което ме накара да подскоча. След което, въоръжени единствено със слабата лампа, започнахме да слизаме.
Когато стълбите свършиха, продължихме да вървим по каменна настилка. Благодарение на ехото, събудено от стъпките ни, установихме, че се намираме в доста просторно подземие, вероятно пещера. Абат Мелани вдигна високо лампата. Откроиха се очертанията на две огромни арки, врязани във висока стена, чийто край не се виждаше, а между арките — вход към коридор, към който, без да знаем, бяхме вървели до този момент.
Веднага, щом се спряхме, отново настъпи тишина. Ато кихна шумно веднъж, дваж, после и трети път. За миг пламъкът на лампата така отслабна, сякаш щеше да изгасне. Точно тогава усетих едно притаено шумолене вляво от нас.
— Чу ли? — прошепна абатът, застанал внезапно нащрек.
Чухме ново шумолене, този път малко по-далечно. Ато ми направи знак да остана неподвижен и, вместо да влезе в прохода, който се намираше пред нас, се мушна на пръсти под арката вдясно, където светлината на лампата вече не го стигаше. Останах в очакване, с лампа в ръка, неподвижен. Отново настъпи тишина.
Ново шумолене, сега по-близко, се разнесе откъм гърба ми. Обърнах се мигновено. Някаква сянка се плъзна наляво. Хвърлих се към абат Мелани, по-скоро, за да търся закрила, отколкото, за да го предупредя.
— Неее — просъска той, щом го осветих с лампата. Дадох си сметка, че съм го издал: беше се отместил безшумно няколко метра вляво и се бе снишил до земята. Отново, не знам откъде изскочи, някаква сива фигура и профуча светкавично между нас, докато се опитваше да се отдалечи от арките.
— Дръж го! — извика абат Мелани, приближавайки се на свой ред. Имаше право, тъй като неизвестният изглежда се спъна и без малко щеше да падне. Скочих слепешката, молейки Бога Ато да стигне преди мен.
Точно в този миг върху мен, и навсякъде около мен, се изсипа бурен и зловещ порой от човешки останки, черепи, челюсти, ребра, бедрени и раменни кости, примесени с всякакви гнусни нечистотии. Пометен от тях, паднах и останах на земята. Чак тогава всъщност успях да осъзная в каква отблъскваща мръсотия бях погребан, на свой ред почти мъртъв. Опитах да се освободя от чудовищната, хрущяща мъртвешка каша, чието отвратително клокочене се смесваше с някакъв адски рев, на който не познавах нито произхода, нито естеството. Нещо, което днес бих определил като гръбнак, ми препречваше видимостта, а един мъртвешки череп ме наблюдаваше заплашително, сякаш увиснал във въздуха. Помъчих се да извикам, но устата ми не издаде нито звук. Усетих как силите ме напускаха и, докато събирах сетни сили за една отчаяна молитва за спасението на душата ми, чух като в сън решителния глас на абата да отеква в пространството:
— Стига вече, виждам те. Спри или ще стрелям.
Стори ми се, че беше изминало страшно много време (но сега знам, че е ставало дума само за няколко минути) преди глухият звук на непознат глас да ме изтръгне от безименния кошмар, в който бях потънал.
Забелязах уплашено, че нечия ръка държеше главата ми вдигната, докато някой (трето същество?) освобождаваше частите на нещастното ми тяло от злокобната маса, която ме бе заляла малко по-рано. Инстинктивно се отдръпнах от тези чужди грижи, но се подхлъзнах лошо и се намерих с лице към земята и с нос, заврян в някакъв крайник (невъзможно да се каже какъв), който вонеше ужасно. Обзет внезапно от стомашни спазми, за няколко секунди повърнах цялата си вечеря. Чух непознатия да се моли на език, който изглеждаше подобен на моя.
Още не бях успял да си поема дъх, когато усетих милостивата ръка на абат Мелани да ме хваща под мишницата.
— Кураж, момче.
С голяма мъка се изправих на крака и в разсеяното сияние на лампата зърнах някакъв индивид, увит в подобие на расо, който мърмореше, наведен над земята, в трескавото усилие да отдели от повърнатото не по-малко противната на вид купчина човешки останки.
— Всеки си има своите съкровища — отбеляза иронично Ато.
Забелязах, че абат Мелани държи в ръка някакво съоръжение: доколкото можах да видя, завършваше с дебела, полирана дървена пръчка, с орнаменти от блестящ метал. Беше го насочил заплашително срещу втори индивид, облечен като другаря си, който седеше върху един камък.