Бедфорд рече нещо на своя език. Тримата стражи показаха с досада, че не го владеят.
— Пак казва, че иска да си замине — обясни Кристофано.
Тримата, които добре си спомняха протестите на Бедфорд по време на предишната проверка и бяха надменно убедени, че той не ги разбира, му се присмяха просташки и гръмогласно.
Бедфорд, или по-скоро неговото чудодейно изображение, отвърна на подигравките на тримата стражи със съответния порой от хули и незабавно беше отведен от Кристофано. Цялата наша група също се върна обратно, докато неколцина си разменяха недоумяващи погледи поради необяснимото оздравяване на англичанина.
Веднага, щом влязох в коридора, потърсих Ато с надеждата да получа някакво обяснение. Хванах го точно, докато се насочваше към стълбата, за да се качи на втория етаж. Погледна ме развеселен, надушвайки на мига какво ми се искаше да узная и ме взе на подбив, изтананиквайки:
— Видя ли как се е оправил нашият Бедфорд? — попита той иронично.
— Но това не е възможно — казах недоумяващо.
Ато се спря по средата на стълбата.
— Да не мислиш, че един специален агент на френския крал ще се остави да го изиграят като малко дете? — прошепна той хапливо. — Бедфорд е млад, не много висок, със светла коса; това, което ти всъщност видя, бе един млад, нисък и рус човек. Британецът има сини очи, и нашият тазвечерен Бедфорд беше синеок. При предишната проверка Бедфорд протестира, тъй като искаше да си тръгне, така направи и този път. Бедфорд говори език, който тримата стражи не разбират, и сега пак нищичко не разбраха. Къде е загадката?
— Но не може да е бил той…
— Разбира се, че не беше Бедфорд. Той си лежи все още полумъртъв в леглото и дано един ден да се изправи отново на крака. Но ако ти имаше добра памет (а ако искаш да бъдеш вестникар, трябва да имаш), щеше да си спомниш, че по време на миналата проверка настъпи малко объркване: когато бях повикан аз, Кристофано изведе на прозореца Стилоне Приазо; когато беше ред на Дулчибени, Кристофано взе отец Робледа и така нататък, преструвайки се, че греши. Според теб, след този балет, тримата стражи можеха ли да бъдат сигурни, че познават всички гости на страноприемницата? Смятай, че началникът на стражата не разполага с наши портрети, тъй като никой от нас не е папата, или кралят на Франция.
Мълчанието ми отговори вместо мен.
— Разбира се, че не можеха да разпознаят никого — подчерта абатът, — освен младия благородник с руса коса, който протестира на някакъв чужд език.
— Следователно Бедфорд…
Спрях се и просветлението дойде за миг. Видях Девизе да изчезва зад вратата на стаята си.
— …Свири на китара, говори френски и от време на време се преструва, че знае английски — каза Ато, хвърляйки една съучастническа усмивка на Девизе — а днес просто облече дрехи, подобни на тези на бедния Бедфорд. Можеше просто да ги вземе назаем, но уважаемият Кристофано щеше да ни изпрати всичките направо в лазарета — никога да не се използват завивки и дрехи на чумави!
— Но тогава синьор Девизе е отишъл за втори път до прозореца, на мястото на Бедфорд, а аз не съм го забелязал!
— Не си усетил, защото беше абсурдно, а абсурдните неща, макар и истински, са най-трудни за вярване.
— Но хората на Полицейския началник вече ни бяха извикали — един по един — не се предавах аз, — когато странноприемницата беше заключена поради подозрение за зараза.
— Да, но тази първа проверка беше извършена на две-на три и прекалено объркана, понеже стражите по същото време трябваше да се погрижат и за отцепването на улицата, и за заключването на странноприемницата. И после, оттогава е минал някой и друг ден. Видимата преграда, сиреч мрежата на прозорците на първия етаж, спомогна за останалото. Самият аз, през тази мрежа, след ден два вече не бих могъл да разпозная с абсолютна сигурност нито един от нашите надзиратели. Като стана дума за очи — какви са очите на Бедфорд?
Замислих се за момент и на лицето ми разцъфна усмивка:
— Ами… криви.
— Точно така. Ако си помислиш добре, кривогледството за жалост е най-очевидната му характеристика. Когато тримата стражи видяха, двете събрани сини зеници насочени към тях (и тук нашият Девизе се представи блестящо), у тях не останаха никакви съмнения — англичанинът е.
Замълчах, докато премислях нещата смаян.
— А сега отивай при Кристофано — раздели се с мен Ато. — Той със сигурност ще има нужда от теб. Не го разпитвай за малкия театър, който той ми помогна да изиграем — срамува се, понеже се опасява, че изневерява на принципите на своята професия. Греши, но по-добре да го оставим да си мисли, каквото иска.