Кристофано обаче ме извика в стаята на Помпео Дулчибени, на първия етаж. Благородникът от Фермо страдаше от пристъп на ишиас. Заварих го скован на леглото, легнал на една страна, да се моли на лекаря да го изправи на крака възможно най-бързо.
Кристофано умислено опипваше краката на Дулчибени. Вдигаше единия и същевременно ми нареждаше да сгъна другия — при всяко такова движение, лекарят спираше в очакване на реакцията на болния. Всеки път, когато той извикваше, Кристофано тържествено кимваше с глава.
— Разбрах. Ще ни трябва един кралски компрес с испанска муха. Момче, докато го приготвям, намажи цялото му ляво бедро с този балсам — каза той и ми подаде едно шишенце.
После осведоми Дулчибени, че ще трябва да носи осем дни кралския компрес.
— Осем дни! Искате да кажете, че ще остана неподвижен толкова дълго време?
— Разбира се, че не: болката ще намалее много по-рано — отвърна лекарят. — Ясно е, че няма да можете да тичате. Но какво от това? Докато трае карантината, и без това нямате какво да правите, освен да си въртите палците.
Дулчибени само измърмори нещо. Явно бе в твърде лошо настроение.
— Успокойте се — добави Кристофано, — има хора, които хем са по-млади от вас, хем вече са измъчени от болежки: отец Робледа не го показва, но от няколко дни го мъчи ревматизмът. Сигурно има прекалено крехко здраве, защото странноприемницата изобщо не ми изглежда влажна, а и тези дни времето е хубаво и сухо.
При тези думи подскочих. Моите подозрения към Робледа се изостриха. Междувременно забелязах с отвращение, че лекарят беше измъкнал от чантата си едно бурканче, пълно с умрели мухи. Извади две от тях, със зелено-златист цвят.
— Кантариди — каза, размахвайки насекомите под носа му, — наречени още испански мухи, мъртви и изсушени. Чудесен лек за мехури. А също и афродизиак.
Като каза това, започна да ги кълца внимателно върху една навлажнена марля.
— Значи, йезуитът има ревматизъм — възкликна Дулчибени. — Много хубаво — така ще спре да си вре носа навсякъде.
— Какво искате да кажете? — попита Кристофано, зает с испанските мухи.
— Не знаете ли, че Христовото братство е гнездо на шпиони?
Сърцето ми се качи в гърлото. Трябваше ми да узная още. Но Кристофано изглежда не беше привлечен от темата, и твърдението на Дулчибени щеше да отмине незабелязано.
— Нали не говорите сериозно? — намесих се тогава настоятелно.
— И още как! — подхвана Дулчибени.
По неговите думи, йезуитите не само били майстори в изкуството на шпионажа, но даже претендирали, че то е привилегия на ордена им и че всеки, който го прилага без изричното им разрешение, трябвало да бъде сурово наказан. Преди да се появят йезуитите, другите религиозни ордени също бяха имали своя дял в интригите около Светия престол. Но откакто следовниците на свети Игнаций се бяха заели с шпионския занаят, те надминали всички. Станало така, защото папите открай време винаги са имали остра нужда да проникват и в най-потайните дела на владетелите. С пълното съзнание, че никой никога не бе имал толкова успехи в шпионското поприще, колкото йезуитите, те ги направили герои — изпратили ги в най-важните градове, облагодетелствали ги с привилегии и були и ги издигнали над всички останали ордени.
— Извинете — възпротиви се Кристофано, — но как така йезуитите се справят толкова добре? Те не могат да общуват с жени, които обикновено са доста приказливи, нямат право да общуват с престъпници и лица с ниско положение, а освен това…
Обяснението било просто, отговори Дулчибени: папите поверили на йезуитите тайнството на изповедта, и то не само в Рим, а и във всички градове на Европа. Посредством изповедите йезуитите можели да се вмъкнат в мислите на всички — бедни и богати, крале и селяни. Но най-вече по този начин узнавали склонностите и настроенията на всеки държавен съветник или министър — с добре изучени реторични похвати, изтръгвали от дълбините на сърцето всички мисли и желания, които жертвите им хранели тайно.
За да могат да се посветят изцяло на изповедите и да трупат все по-големи богатства, те получили от Светия престол освобождаване от останалите си задължения. Междувременно жертвите налапвали въдицата. Кралете на Испания например имали открай време йезуити за изповедници и настояли техните министри да сторят същото — по всички земи, подчинени на Испания. Други владетели, които до този момент бяха живели, без да познават коварството на йезуитите, оттам започнали да вярват, че отците притежавали някакво особено достойнство по отношение на изповедта. Малко по малко последвали примера на испанските крале и също избрали йезуитите за свои изповедници.