— Влез! — извика сър Ричард.
В стаята, куцукайки, влезе отец Криспин и Ателстан забеляза, че лицето му е сгърчено от болка.
— Не се безпокойте, братко — храбро се усмихна капеланът. — Стъпалото ми е деформирано още от рождение, но сигурно сте забелязали, че ботушите ми за езда доста облекчават състоянието ми. Понякога дори забравям за недъга си. Той обаче си остава там — добави отец Криспин горчиво — и подобно на някой зъл враг винаги е готов да ме нарани.
Лейди Изабела излезе напред и сграбчи ръката на младия капелан.
— Съжалявам, отче — прошепна тя. — Хайде, ела. Присъедини се към нас.
И така, всички присъстващи седнаха. После в стаята влезе слуга с два подноса. Върху единия поднос бяха наредени чаши, пълни с бяло рейнско вино, а другият беше отрупан със сладкиши. При вида им Кранстън веднага се оживи, след което побърза да си вземе чаша и хвърляйки язвителен поглед към Ателстан, елегантно отпи от нея.
— И така — рече сър Джон, премлясквайки с устни, — вече имаме три смъртни случая — той вдигна три пръста. — Едно убийство и две самоубийства и всичко това в рамките на едно домакинство — коронерът огледа присъстващите. — Нима не скърбите?
Сър Ричард остави винената си чаша на малката масичка от едната си страна.
— Сър Джон, сигурно се шегувате. Разбира се, че скърбим. Скърбим за брат ми, чието погребение ще се състои утре. Скърбим и за Брамптън, чието тяло беше увито в саван и беше отнесено в „Сейнт Мери льо Боу“. Скръбта ни обаче не е бездънна яма, а мастър Веши беше по-скоро колега, отколкото приятел.
— Мрачен човек — отбеляза Бъкингам, — надарен с амбицията, но не и с умението да се харесва на жените — той се усмихна.
— Какво имате предвид? — попита Кранстън.
— Веши беше вдовец. Съпругата му почина преди години. Когато си пийнеше, той се изживяваше като голям женкар, едва ли не като трубадур от Прованс — Бъкингам се намръщи. — А вие го видяхте — клетникът беше нисък, дебел и грозен и дамите само му се подиграваха.
— Мастър Бъкингам иска да каже — намеси се сър Ричард, — че мастър Веши обичаше плътските удоволствия. Същевременно нямаше много приятели. Брат ми беше единственият, който наистина го слушаше, така че не бих се учудил, ако смъртта му го е тласнала към самоубийство — той разпери ръце. — Така или иначе, не бих могъл да отговарям за Веши. Разбира се, всички съжаляваме за смъртта му, но нямаме нищо общо с нея.
— Кога излезе мастър Веши?
— Около час след вас.
— Каза ли ви къде отива?
— Не, никога не ни е давал обяснения.
Кранстън се отпусна в стола си, отметна глава назад и завъртя поредната глътка бяло рейнско вино из устата си.
— Позволете ми да променя въпроса. Къде бяхте всички вие снощи?
Сър Ричард вдигна рамене и се огледа наоколо.
— Всеки по своите работи.
— Отец Кристин?
Капеланът се прокашля, а после размърда крака си, за да облекчи болката.
— Аз ходих при викария на „Сейнт Мери льо Боу“, за да уредя погребението на сър Томас.
— Сър Ричард? Лейди Изабела?
— Ние си бяхме вкъщи! — сопна се жената. — Скърбящите вдовици не се разхождат по улиците!
— Мастър Бъкингам?
— Аз отидох до Общината, за да съобщя какво подготвяме за коронацията на младия крал.
— На брат ми щеше да му хареса — намеси се сър Ричард. — Но защо са всички тези въпроси? Да не би да ни държите отговорни за смъртта на Веши? Нима твърдите, че сме го закарали до реката и сме го обесили? Защо да го правим?
— Коронерът не твърди нищо — отвърна Ателстан спокойно. — Но, сър Ричард, трябва да се съгласите, че три смъртни случая действително са твърде много за едно домакинство.
— Това говори ли ви нещо? — Кранстън извади мазното парче пергамент от кесията си и го подаде на сър Ричард.