Глава четвърта
Ателстан се беше надявал, че апетитът и жаждата на сър Джон са били обуздани, но коронерът очевидно беше ненаситен и същевременно — неспособен да се поучи от опита си. И така, монахът скръбно последва Кранстън, който прекоси улицата и тръгна право към кръчмата „Агнец Божий“. Щом се озова в сумрачния салон и вдиша топлия и сух въздух там, коронерът тутакси се почувства като у дома си. След това той изпъчи грамадния си търбух и с негова помощ си запроправя път между амбулантните търговци, занаятчиите и фермерите, които вече пропиваха печалбата си от пазарния ден.
Сър Джон седна на една маса в ъгъла и поздрави слугинята, която наливаше ейл, все едно беше отдавна изгубената му сестра. В действителност жената изглеждаше като същинско превъплъщение на сатаната. Носът й беше гърбав и постоянно течеше, кожата й беше груба като зебло, очите й бяха мътни и кървясали, устата й не спираше да преживя, а пръстите й бяха покрити с мръсотия чак до кокалчетата. Облеклото й се състоеше от яркозелена наметка и червена рокля, която висеше на няколко пръста над покапаните й с лой обувки. Гледайки я, Ателстан се помоли на Бог да му прости, че изпитва към нея единствено отвращение. Слугинята с дебелите си бедра, мръсна сивкава коса и лице, сбръчкано като свинско ухо, изглеждаше като някоя парцалива вещица, излязла право от ада. Монахът седна и продължи да се взира в нея. После си спомни красивата лейди Изабела и се зачуди как е възможно жените да бъдат толкова различни. „Е, с тази поне няма опасност да наруша обета си!“ — каза си той мрачно.
Колкото до Кранстън — той се държеше със слугинята, сякаш двамата бяха стари приятели, ласкаеше я и й подхвърляше закачки. В отговор тя дяволито му намигна, намеквайки, че е готова да задоволи всичките му нужди.
— Ах, ти, палавнице! — рече й коронерът и отвърна на намигването й. — Първо ни дай да хапнем и да пийнем, пък за другото ще видим после.
Слугинята се отдалечи с кикот, след което се върна, за да им поднесе по една преливаща чаша с ейл и един общ поднос, пълен с месо, овъргаляно в лук и праз и плуващо в море от мазнина. Кранстън веднага започна да тъпче устата си с храна. После пресуши едната чаша, а щом монахът му кимна, изгълта и следващата.
— Защо не ядеш, братко?
Ателстан само се ровеше из месото от своята страна на подноса.
— Не съм гладен. Чудя се какво ще правим.
Сър Джон вдигна поглед към почернелия таван и с умиление се взря в свинския бут, окачен на гредите, за да се опуши.
— Нямаме кой знае какъв избор — отвърна той с пълна уста. — Разбира се, за всички е ясно, че в случая има нещо гнило, но за съжаление, не разполагаме с никакви доказателства. Остава ни единствено да опишем всичко в доклад и да изпратим копие на шерифа, а после да се върнем при съдия Фортескю и да му съобщим, че каквато и тайна да е криел Спрингал, тя е умряла с него.
— Да, в случая определено има нещо гнило — отвърна Ателстан, а после се загледа в групата мъже, които се подиграваха на някакъв продавач на реликви — той твърдеше, че носи в торбата си брадата на Аарон и че за няколко монети е готов да се раздели с нея. — Чувствам се така, сякаш държа в ръцете си хлъзгава риба. В един момент ми се струва, че съм я уловил здраво, но в следващия тя ми се изплъзва.
Кранстън навря червения си, подобен на патладжан нос в поредната чаша, отпи една глътка и тресна чашата на масата.
— Добре, братко, кажи ми — какво според теб не е наред?
— Според мен Брамптън и Веши не са се самоубили. Мисля, че и тримата мъже са били убити и че убийствата все още не са приключили!
— И какви доказателства имаш за тази си теория?
— Никакви. Просто изпитвам някакво смътно безпокойство.
— О, за Бога! — изрева коронерът. — Хайде да видим с какво разполагаме. Един търговец с вкус към гатанките бива убит от иконома си, който по-късно се обесва. После един нисък, дебел и навъсен мъж, който си въобразява, че е много привлекателен за жените, разбира, че това не е така, и също се обесва. Да не забравяме и странните записки върху парчето пергамент. Истината е очевидна. Онези хора там — той кимна към къщата на Спрингал — не скърбят за никого. Всъщност дори подозирам, че се радват, задето сър Томас е мъртъв! И Брамптън! И Веши! За тях смъртта на тези хора значи единствено по-малко ръце в кацата с меда и следователно — повече мед за тях. Единственото, което усещаш, братко, е човешката алчност и ако се огледаш, ще забележиш, че тя е навсякъде около нас — Кранстън гневно се взря в монаха и уморено заяви: — Хайде да приключваме с този случай. Ще запишем, че е самоубийство, и това е.