Хлапето ококори очи и поклати глава.
— При гробокопача Хоб.
— Но той умира, отче!
— Знам, Крим. Тъкмо затова отиваме — човекът трябва да напусне този свят с вяра в Христа. Разбираш ли?
Момчето кимна сериозно, след което Ателстан откачи ключовете от колана си, застана под хвърлящия червеникави отблясъци олтарен светилник и отключи дарохранителницата. После монахът извади оттам последното причастие, прибра го в една малка кожена торбичка, която завърза около врата си, и отиде в ризницата, за да вземе единствените свещенически одежди, с които разполагаше църквата — износена мантия в червено и златисто, на която Светият Дух бе изобразен като еднокрил гълъб, изпращащ бледи лъчи към един още по-блед Христос. И така, монахът се загърна в мантията, напомни на Крим да върви пред него и двамата излязоха от църквата. Щом се озоваха насред плетеницата от улички на Съдърк, Ателстан за пореден път се изненада от ефекта, който предизвикваше. Тук хората умираха за по няколко монети, но когато зърнеха запалената восъчна свещ, чуеха звука на малкото звънче и го видеха облечен в свещеническите му одежди, дори най-суровите мъже и жени отстъпваха встрани, за да почетат великите тайнства, които представляваше.
Къщата на Хоб беше мрачна постройка с пръстен под, разделена на три помещения. В едната стая спяха гробокопачът и съпругата му, в другата — четирите им деца, а третата служеше едновременно за кухня и трапезария.
Домът беше беден, но чист; чисти бяха и няколкото оловни съдинки, които висяха от гвоздеите, забити в стената. Хоб лежеше в леглото в далечния край на помещението. Лицето му беше пребледняло, а по устните му беше избила кървава пяна. Когато се приближи до мъжа, Ателстан хвана ръката му и стараейки се да не поглежда към кръвта, го благослови. После монахът даде на умиращия последно причастие и помаза с миро главата, гърдите, ръцете и краката му. Щом приключи, той размени няколко думи със съпругата на гробокопача, уверявайки я, че всичко ще бъде наред. През цялото време докато траеше разговорът им, четирите хлапета страхливо се притискаха в майка си. Накрая Ателстан обеща на жената, че ще намери начин да й помогне, и тихо излезе от къщата.
Когато се върна в църквата си, съпровождан от подскачащия пред краката му Крим, монахът завари пред вратата да го чака ловецът на плъхове Ранулф. В ръцете си мъжът държеше един добре охранен Бонавентура. Той изчака Ателстан да върне черната торбичка с последното причастие в дарохранителницата, а после Крим да си вземе пенито и да побегне като вятъра, след което остави котарака на земята и се приближи към монаха.
— Намерих го да чака тук, отче, но ако искаш да го продадеш…
Ателстан се усмихна.
— Вземи го, ако го искаш, Ранулф, но от друга страна — съмнявам се, че той ще има желание да си тръгне от тук.
Монахът коленичи на земята и почеса Бонавентура между ушите, след което вдигна поглед към сбръчканото лице на ловеца на плъхове, обрамчено от черна кожена качулка.
— Почти съм сигурен, че ако го отведеш, до довечера ще се е върнал!
Котаракът като че ли се съгласи с това твърдение, протегна се и се върна на любимото си място в основата на една от колоните.
Щом Ранулф си отиде, Ателстан седна на стъпалата към олтара и се замисли за труповете, които беше видял: Веши, лежащ вкочанен между онези противни глави на върха на стражевата кула на Лондонския мост; Брамптън, увит в онзи мърляв саван в помещението за покойници на „Сейнт Мери льо Боу“, и Спрингал, положен под коженото покривало в грамадното легло с балдахин в собствената си къща. Какво му убягваше? После монахът си припомни умиращия в колибата си Хоб и неговата уплашена за бъдещето си съпруга. Вероятно щеше да успее да й осигури някакви средства, нали така? Той вдигна ръце към лицето си и подуши мирото, с което беше помазал главата, гърдите, ръцете и краката на гробокопача. Разбира се, краката!
Ателстан подскочи от вълнение. Точно там беше ключът към загадката! В краката на Брамптън! Той не се беше самоубил. Не можеше да го е сторил. Брамптън беше убит!
Монахът се огледа наоколо. Искаше му се Кранстън да е с него. Слънцето се процеждаше през покрития с рогови плочки прозорец, а Бонавентура се беше изтегнал блажено и си почиваше след успешния лов през нощта. Ателстан извърна очи от тази позната и приятна сцена, коленичи пред олтара и прикова поглед към червената светлина.
— Помогни ми, Господи! — промълви той. — Моля Те!