Наведен над писалището си в къщата си на Поултри и стиснал в ръката си перо, сър Джон също размишляваше. Кранстън се беше посветил на любимото си занимание — да работи над трактата си върху начините за поддържане на реда в Лондон. Той истински обичаше закона и откакто беше назначен за градски коронер, умуваше над свои собствени идеи за промяна в законодателството. Когато приключеше, щеше да подвърже ръкописа си в най-фина телешка кожа и да го даде на някоя високопоставена личност, която — в мечтите на Кранстън — несъмнено щеше да разбере, че в него се крие решението на всички проблеми на Лондон.
Сър Джон обичаше града и познаваше всеки камък, всяка църква и всяка улица в него. Увлечен от лондонската история, той непрекъснато се молеше на монасите от Уестминстърското абатство и на чиновниците от архива в Тауър за достъп до документите, които те пазеха. Някои от ръкописите, които му предоставяха, коронерът отнасяше у дома си и преписваше най-старателно, след което ги прибираше в кожените им кутии и ги връщаше по местата им. Всъщност в някакъв смисъл Кранстън не искаше да завърши труда си. Разбира се, вярваше, че проучването му би било от полза, но дълбоко в себе си мислеше за него като за бягство от действителността. Никой друг не знаеше с какво се занимава. Разбира се, никой друг освен Мод.
Вълна на самосъжаление заля грамадното туловище на Кранстън и той остави перото. Коронерът надникна през прозореца и до слуха му тутакси достигна шумът от Чийпсайд — виковете на тълпата, тракането на каруците и тропота от подкованите копита на конете, запътили се към Смитфийлд и към конския пазар. Кранстън знаеше, че пие твърде много и че вече е време да престане. Трябваше да промени живота си. Той се потупа по огромния търбух. Това обаче нямаше да стане днес. Може би утре… Какво ли правеше Ателстан, зачуди се коронерът. Дали не трябваше да говори с него — да му разкрие сърцето си, да сподели с него тайните си и най-после да се отърве от океана от нещастие, в който имаше чувството, че са потопени тялото и умът му?
В следващия момент в стаята влезе Мод и Кранстън засрамено я погледна, тъй като напоследък не му вървеше дори в леглото. Докато съпругата му подреждаше някакви завивки, отваряше сандъците и поставяше нови свещи в свещниците, той внимателно я проследи с крайчеца на окото си, изучавайки хубавата й фигура, малките й, но пълни гърди, ясното й лице, блестящите й очи, милата й усмивка и леко полюляващата й се походка. Кранстън се изправи. Е, може би нещо куцаше, но проблемът не беше чак толкова сериозен! Той се приближи до съпругата си и я прегърна, придърпвайки я по-близо до себе си.
— О, сър Джон! — прошепна тя, сгушвайки се в него.
— Залости вратата! — промърмори той дрезгаво. — Искам да ти покажа нещо!
Мод се обърна и впери широко отворените си очи в него.
— Подозирам, че съм го виждала и преди…
Въпреки всичко вратата беше заключена, а прозорецът — затворен и за удоволствие на всички участници Кранстън успя да докаже, че възрастта все още не му е отнела мъжката сила. После, докато двамата лежаха с преплетени тела върху голямото легло с балдахин и Мод бъбреше за това и онова, почти изгубена в грамадните прегръдки на Кранстън, любовникът вдигна поглед към тавана, поглаждайки косата на съпругата си със своята буза. В следващия момент обаче Мод каза нещо и сър Джон внезапно я избута встрани.
— Какво? — попита той.
— Какво има, съпруже?
— Какво каза?
Мод вдигна рамене.
— Говорех ти за Агнес, жената на лодкаря Дейвид. Ти често го наемаш, за да ни превози през реката. Както и да е, тя казва, че лодкарите подготвяли петиция, която биха желали да погледнеш. Искането им е някои от сводовете на моста да бъдат разширени и защитните подпори да бъдат сменени, тъй като нивото на водата много се е вдигнало и лодките се блъскат в тях. Няколко души вече са се удавили, сър Джон. Включително деца!
Кранстън седна в леглото и дебелото му туловище потръпна от задоволство.
— Ето какво не е било наред! Сега вече знам какво видях на моста! — той се обърна и прегърна озадачената си съпруга, целувайки я страстно по челото и бузите.
— Не знам какво щях да правя без теб, Мод! Без теб и твоето бъбрене! Разбира се! Чудя се дали Ателстан вече се е сетил…
Въпреки тежкия си търбух сър Джон пъргаво скочи от леглото.
— Хайде, Мод! Побързай! Дай ми чист панталон, чиста риза, чаша кларет, един пай с месо и една бяла питка! Трябва да тръгвам!
И така, лейди Мод също скочи от леглото, изпепелявайки съпруга си с поглед. Преди малко той я беше прегръщал и целувал, а сега се щураше из спалнята като някой млад жребец и се готвеше да я изостави. Въпреки това тя побърза да се облече, мърморейки, че и без това си имала друга работа.