— Голям късметлия си, мастър Солпър. Имаш важни посетители. Единият е сър Джон Кранстън, когото мисля, че познаваш, а другият е… — той свенливо погледна към Ателстан — негов спътник.
Монахът не му обърна внимание и се взря в Солпър. Затворникът не представляваше нищо особено — млад мъж с бледо лице и толкова мръсни дрехи, че беше трудно да се каже къде свършва едната и къде започва другата.
— Ще ни трябва стая, където да поговорим с този човек — заяви коронерът.
Главният тъмничар вдигна рамене, а после ги поведе по някакъв коридор към една празна килия, която изглеждаше доста по-чиста от предишната. Фицосбърт остави вратата отворена, а Кранстън посочи на Солпър едно столче.
— Тъмничарю! — извика той.
Фицосбърт се върна в килията и Кранстън постави на масата няколко сребърни монети.
— Донеси ни малко вино, хляб и две от най-чистите ви чаши!
Тъмничарят ловко сграбчи монетите, а няколко минути по-късно един от гигантските му телохранители се появи с поднос, върху който беше наредено всичко, което беше поискал Кранстън. Великанът постави подноса на масата и излезе от килията, затръшвайки вратата зад гърба си. Младият затворник неспокойно седеше върху стола си и се взираше в Ателстан. Коронерът взе една от чашите и една малка бяла питка и ги пъхна в ръцете му.
— Е, Солпър, ето че пътищата ни пак се пресякоха.
Затворникът нервно облиза устни.
— Осъдиха те, а? — ухили се Кранстън.
— Да, вчера — отвърна младежът с неочаквано висок глас.
— И по какво обвинение?
— Фалшификация на монети.
— Ама разбира се! — рече Кранстън. — Братко, позволи ми де те запозная с мастър Солпър — фалшификатор, крадец, разбойник и продавач на реликви. Допреди две години той можеше да ти намери какво ли не — парче от кърпа, използвана по време на Тайната вечеря, косъм от брадата на свети Йосиф или пък играчка, с която си е играл Младенецът. Изобщо няма дейност, в която мастър Солпър да не се е пробвал. Е, младежо, дамгосаха ли те?
Затворникът кимна и смъкна мръсния си елек, при което Ателстан видя грамадното „П“ за „престъпник“, жигосано върху дясното му рамо.
— Два пъти уличен, на третия път — заловен — напевно рече Кранстън. — Трябва да увиснеш на бесилото, Солпър, но въпреки това все още имаш шанс да избегнеш правосъдието.
В очите на младежа тутакси проблесна искрица надежда и той нервно се размърда в стола си.
— Какво искате? Какво трябва да направя?
— Чувал ли си някога за „Синовете на богаташа“?
Затворникът направи гримаса.
— Е, чувал ли си, или не си?
— Разбира се, че съм чувал. Всички са чували. В рамките на различните гилдии — продължи младежът — винаги съществуват малки групи или общества, готови да дадат заем с висока лихва на някой благородник или търговец. Обикновено тези групи носят определени имена: „Пазачите на портата“, „Пазителите на съкровището“… — той вдигна рамене. — „Синовете на богаташа“ е просто една от тези групи.
— И кой е нейният водач?
— Спрингал. Сър Томас Спрингал. Всички го познават.
— А сега нека обсъдим нещо друго.
Кранстън бръкна в кожената кесийка, която беше взел от дисагите си, развърза я и извади отвътре малка стъкленица, пълна с отровата, намерена в къщата на Спрингал. После коронерът отпуши съда и го подаде на затворника.
— Помириши го!
Младежът внимателно приближи стъкленицата до носа си и подуши съдържанието й, след което направи гримаса и я върна на сър Джон.
— Отрова!
— Точно така, Солпър, отрова е. Всъщност това е истинската причина да дойда тук — беше ми почти ясно кои са „Синовете на богаташа“. Е, кажи ми — ако човек иска да си купи отрова, но не каква да е, а нещо по-рядко срещано като например беладона, диамантен прах или арсеник, къде трябва да иде?
Затворникът погледна към Ателстан.
— В който и да е манастир. Монасите използват тези отрови за боите, с които изработват цветните си ръкописи.