— Почакай малко — рече той.
И така, доктор Мирабилис, чиято репутация изведнъж беше скочила до небето, започна да продава магическите си стъкленици, пълни с диамантен прах, кожа от тритон, одрана в полунощ, прилепово крило, риган, копър и исоп.
— Лекове за всякакви болки! — хвалеше стоката си той.
За известно време търговията му вървеше добре, но не след дълго тълпата се премести по-надолу по улицата, за да се наслади на изпълнението на някакъв старец, който танцуваше изключително странен танц. Тогава Кранстън подаде юздите на коня си на Ателстан и се приближи към „доктора“.
— Почитаеми доктор Мирабилис, радвам се да се видим отново.
Магьосникът вдигна сините си котешки очи, огледа Кранстън, а после и Ателстан.
— Познаваме ли се? — попита той. — Искате ли да си купите от лековете ми?
— Самюъл Парът — продължи Кранстън, — не се опитвай да ми пробутваш номерата си!
Очите на магьосника тревожно шавнаха.
— Кой си ти? — попита той шепнешком.
— И таз хубава, Мирабилис! Да не би да си ме забравил? Аз пък си спомням как те бяха изправили пред общинските съдии заради някакъв лек, който вместо да лекува, разболяваше хората за седмици наред!
Великият доктор пристъпи към Кранстън.
— Разбира се! — рече той и лицето му се разтегна във фалшива усмивка. — Сър Джон Кранстън, градският коронер! Мога ли да направя нещо за теб?
— Тук не. Но ще ти бъда благодарен, ако ни заведеш до Найтшейд Хаус на Пайпър Стрийт.
И така, мнимият доктор кимна, прибра стъклениците с лековете си в някаква кожена торба и изведе Кранстън и Ателстан от Уайтфрайърс. После тримата се озоваха в някаква сложна плетеница от улички, всяка от които беше толкова тясна, че двамата спътници отново не можаха да яхнат конете си.
— Как го направи? — попита Ателстан шепнешком.
— Кое?
— Номерът с гълъба.
Кранстън се засмя и посочи към доктор Мирабилис, който вървеше пред тях.
— Ако някой ден посетиш стаичката на „доктора“, ще откриеш там цяло ято обучени гълъби. Нали ги знаеш — онези, които се използват за разнасяне на съобщения. Та от време на време нашият приятел тук упоява някоя от птиците си със стрихнин и я пуска. Поради действието на отровата горкият гълъб няма друг избор освен да кацне някъде наблизо и да остане неподвижен. След известно време пък пада мъртъв и ето ти чудо! — той се засмя. — Разбира се, понякога номерът не се получава и затова доктор Мирабилис винаги е готов да побегне!
Сякаш усетил, че се говори за него, великият доктор се обърна, ухили се и направи знак на двамата мъже да побързат.
Ателстан вече разбираше защо Кранстън е потърсил услугите на Мирабилис. Вярно, че Съдърк беше лош квартал, но Уайтфрайърс се оказа още по-лош. Макар да беше още ден, уличките тук, засенчвани от постройките, които се издигаха от двете им страни, тънеха в мрак. Изобщо мястото беше доста злокобно и с всяка измината крачка ставаше все по-страшно. Изоставените и занемарени къщи наоколо, строени преди стотици години, бяха наблъскани близо една до друга и съвсем скриваха от поглед лятното небе. Самата улица пък беше покрита с мръсотия и цапаше ботушите и сандалите им с тор и кал. Повечето от входовете бяха пусти. От време на време някоя и друга сянка се измъкваше навън, но след като забележеше дългия меч на сър Джон, бързо се прибираше. Мирабилис се оказа удивително пъргав и на моменти на Ателстан и на Кранстън им беше трудно да го следват. Изведнъж мнимият доктор спря и им посочи към някаква дълга и тъмна уличка.
— Пайпър Стрийт — обяви шепнешком той. — А сега — сбогом!
След тези думи доктор Мирабилис се шмугна в някаква друга уличка и преди коронерът да успее да възрази, се изгуби от поглед.
Ателстан и Кранстън предпазливо се заспускаха по Пайпър Стрийт. Прозорците и вратите на къщите от двете страни на улицата бяха плътно затворени. Най-накрая двамата спътници стигнаха до някаква постройка, която съвпадаше с описанието, което доктор Мирабилис им беше дал — в предната част на къщата, в края на дълъг ясенов прът, беше окачена очукана табела.
Между Найтшейд Хаус и улицата имаше настлан с плочи двор, а алеята, която водеше до входа, беше оградена от железен парапет. Дори на дневна светлина къщата изглеждаше някак мрачна и подозрителна и създаваше странното усещане, че се опитва да се скрие зад съседните сгради. Със своите покрити с решетки прозорци и подсилена с железни ленти врата тя не приличаше толкова на частен дом, колкото на затвор. След първото почукване на Кранстън не последва отговор, така че коронерът почука отново. В следващия момент зад гърба на двамата спътници зави куче, а после някаква врата се отвори и затвори. Кранстън и Ателстан се огледаха през рамо и забелязаха, че на изхода към уличката се събират някакви сенки. Сър Джон почука още веднъж. Ателстан се присъедини към него и захлопа по вратата с юмрука си. Най-накрая отвътре се чу шум от тихи стъпки, след което някой освободи веригата и вдигна резето. После вратата се отвори и на прага застана някакъв среден на ръст мъж с бледо лице, не особено привлекателни черти и весели очи. Той непрекъснато се почесваше по голото теме, а тъмните му кадифени дрехи и меки чехли му придаваха вид на селски свещеник. Сякаш беше някой дружелюбен гостилничар, Форман каза на посетителите си да завържат конете си отвън и ги въведе в къщата. После ги настани на една маса и ги помоли да го почакат, докато приключи с работата си в личния си кабинет. Кранстън и Ателстан седнаха на посочените им места и се огледаха. Стаята беше изненадващо чиста и подредена. В камината весело гореше огън. Наоколо имаше различни маси и столове, някои от които — тапицирани, а по стените се редяха множество лавици със старателно надписани стъкленици. Ателстан с любопитство огледа лековете, но скоро установи, че не представляват нищо повече от слаби средства против треска и болка. В стъклениците имаше билки като исоп, стрити кленови листа и мъх — все неща, които можеха да бъдат купени от която и да е аптека в града. Накрая Форман се върна, придърпа си един стол и подобно на някой добродушен чичо, готов да изслуша или да разкаже някоя весела история, се настани до посетителите си.