Сър Ричард и лейди Изабела потвърдиха казаното.
— По време на тържеството вие, лейди Ерменгилда, сте чули Брамптън да отнася в стаята на сър Томас обичайната чаша с вино, прав ли съм?
— Не само го чух — сопна се старицата, — ами отворих вратата на стаята си и го видях! После той слезе обратно долу.
— Забелязахте ли как беше облечен?
— С елече и жакет.
— А какво носеше на краката си?
— Меките ботуши, с които никога не се разделяше.
— Защо си спомняте това?
— Брамптън беше кротък човек — отвърна лейди Ерменгилда и в гласа й се прокрадна нотка на симпатия. — Добър иконом. Винаги се движеше бавно и тихо.
— Как ви се стори онази вечер?
— Както обикновено. Като че ли беше малко пребледнял. Усети, че съм отворила вратата, но така и не ме погледна. После слезе по стълбите… Не! Свърна в другата галерия и се качи в стаята си на горния етаж.
— Видяхте ли го отново?
— Не.
— И твърдите, че по Пеещата галерия са минали още само сър Томас, сър Ричард и лейди Изабела?
— Да, убедена съм в това.
— И сте сигурна, че през нощта никой не е посещавал сър Томас?
— Да, нали вече ви казах! — тросна се лейди Ерменгилда. — Спя леко и не съм чула никой друг да минава по галерията.
— Ами вие, отец Криспин? — Кранстън се наведе, за да зърне лицето на младия капелан. — Вие сте се качили в стаята на сър Томас на следващата сутрин, нали така? Лейди Ерменгилда ви е чула да вървите по Пеещата галерия. Когато не сте получили отговор на почукването си, сте отишли да повикате сър Ричард, чиято стая се намира в съседната галерия. След като и той не е успял да събуди сър Томас, сте накарали слугите да разбият вратата, прав ли съм?
— Да — кимна капеланът със светнали очи. — Точно така беше.
— После всички сте влезли в стаята и сте намерили сър Томас проснат на леглото. На масата до него пък е имало чаша с отрова. Никой не е смеел да продума…
— Освен Веши! — намеси се Алингам. — Той каза: „Бяха само трийсет и една!“
— Знаете ли какво е имал предвид? — попита Кранстън.
— Не, но какво ли не бих дал, за да узная!
— След това сте изпратили някой слуга да повика лекаря — продължи коронерът. — Мастър Дьо Троа е дошъл, прегледал е трупа и е обявил, че сър Томас е починал вследствие на отравяне. Предната вечер Брамптън е отнесъл чашата с вино в стаята на господаря си и това е бил последният път, в който е бил видян жив. На следващата сутрин, след като сър Томас е бил открит мъртъв, тялото на Брамптън е било намерено да виси от една греда на тавана. Мастър Веши беше тук, когато брат Ателстан и аз дойдохме в къщата за първи път. Късно същата нощ той е излязъл, за да отиде Бог знае къде, след което беше открит обесен под Лондонския мост. Имайте предвид, че разполагаме с доказателство, че нито Брамптън, нито Веши са се самоубили, но засега ще го запазим в тайна. Смъртта на сър Томас обаче все още си остава загадка.
— Все пак може да го е убил Брамптън! — рече Бъкингам.
— Защо мислите така? — погледна го Кранстън.
Секретарят вдигна рамене.
— Разбирам, че си имате някаква причина да твърдите, че Брамптън не се е самоубил, но това не означава, че не е виновен за смъртта на сър Томас.
Коронерът се ухили.
— Имате право, секретарю. От вас би излязъл чудесен адвокат. Ще запомня това.
Изведнъж край вратата настана суматоха. В следващия момент в салона нахълта някакъв слуга, който се наведе над рамото на сър Ричард и му зашепна нещо в ухото. Търговецът вдигна поглед.
— Сър Джон, от канцеларията на шерифа са изпратили вестоносец, който иска да говори с вас.
— С ваше позволение, ще го изслушам, сър Ричард. Кажете му да влезе.
И така, вестоносецът — някакъв надут младеж — тържествено пристъпи в салона.
— Сър Джон, нося ви съобщение от заместник-шерифа — той се огледа наоколо. — Става дума за мастър Веши.
— Говори! — отвърна Кранстън.
— В нощта на смъртта си търговецът е бил забелязан в една кръчма край реката. Съдържателят на „Златните ключове“ твърди, че някакъв мъж, отговарящ на описанието на Веши, е пил при него до късно през нощта. После мъжът си е тръгнал с млада червенокоса проститутка, която кръчмарят не бил виждал никога преди.
— Това ли е всичко? — попита коронерът.