— Разкажете ми за съпруга си, милейди — настоя монахът.
— Сър Томас не искаше нещо от мен и аз не му задавах никакви въпроси.
— Сър Ричард, вие обичате ли лейди Изабела?
Търговецът се окопити.
— Да, да, обичам я.
— Двамата любовници ли сте?
— Да.
— Значи и двамата имате мотив?
— За какво?
Сър Ричард, който беше изгубил обичайната си напереност, се отпусна в стола си, а лицето му доби измъчено изражение, сякаш търговецът най-после беше осъзнал, че се намират в смъртна опасност.
— За убийство, сър.
Сър Ричард поклати глава.
— Това, че съм пожелал съпругата на брат си, не значи, че съм искал и смъртта му! — промърмори той.
— Съдиите от кралския съд едва ли ще повярват в това! — излая Кранстън. — Най-вероятно ще решат, че сте пожелали съпругата и богатствата на брат си и че след като сте прелъстили лейди Изабела, двамата сте решили да убиете сър Томас и да хвърлите вината върху Брамптън.
— В такъв случай — рече кротко сър Ричард — трябва да съм убил и Веши, и Брамптън. Аз обаче имам свидетели. По време на тържеството бях неотлъчно до брат си. После му пожелах лека нощ и отидох при лейди Изабела. Двамата прекарахме нощта заедно — призна си той.
— А какво правихте в нощта, когато беше убит Веши? — попита внезапно Кранстън.
— Същото. Къщата е пълна със слуги. Дворът гъмжи от майстори… Всички те могат да свидетелстват, че не съм мърдал оттук — оправях сметките, излизах навън, за да проверя как върви работата по подвижната сцена за коронацията на краля…
Лейди Изабела се изправи в стола си и подпря лакти върху страничните облегалки.
— Да речем, че ние сме убили сър Томас — рече тя. — Как според вас сме успели да влезем в спалнята му, да сипем отрова в гърлото му или във винената му чаша и да излезем, заключвайки вратата отвътре? Това, сър, е абсурдно — вдовицата умолително погледна към Ателстан. — Помислете — възможно ли е наистина, след като сме били заедно в леглото, да слезем на долния етаж, да хванем Брамптън, да го отведем насила на тавана и да го обесим? И пак ви казвам — не съм ходила в Уайтфрайърс и не съм посещавала аптеката на Саймън Форман. Не съм купувала никакви отрови! Не че никога не съм съгрешавала, но не съм убила нито съпруга си, нито другиго. Кълна се, че нямам нищо общо със смъртта на когото и да било!
— Правилно ли си спомням, че в нощта на тържеството вие бяхте изпратили чаша вино на Брамптън?
— Да, в знак на помирение.
— Той бил ли е в стаята си?
— Не. По-късно разбрах, че по това време бил отишъл до спалнята на съпруга ми, за да му занесе обичайната чаша с кларет — лейди Изабела избърса очите си. — Слугата оставил виното в стаята на Брамптън и се върнал на долния етаж. Това е всичко, кълна се!
Въпреки сълзите на вдовицата Ателстан все още се чудеше дали фактът, че е изневерявала на съпруга си, я прави убийца, или пък съучастница в убийство. Постепенно безпокойството му нарасна. Как беше убит сър Томас? Ами Брамптън и Веши? За известно време монахът се заигра с мисълта да проследи действията на всички в къщата от нощта на убийството на сър Томас до следващата, в която Веши беше изчезнал, но скоро осъзна, че това би било безполезно. Да не говорим, че не разполагаше с никакви доказателства членовете на това домакинство да имат нещо общо със смъртните случаи. А възможно ли беше убийствата да са били извършени по заповед на някого другиго? Но на кого? И как? Защо?
Ателстан се заразхожда покрай подиума, притиснал устата си с ръка. Кранстън внимателно се вгледа в него. Съобразителният монах щеше да пресее фактите и той беше напълно готов да му позволи да се възползва от предимството, което си бяха спечелили.
— Лейди Изабела, сър Ричард — започна монахът, — вярно е, че не разполагаме с доказателства, за да ви осъдим, но спокойно можем да уредим да ви арестуват и да ви затворят в Нюгейт, Маршълсий или дори в Тауър — той вдигна ръка. — Все едно, в момента ни е нужно вашето съдействие. Трябва да ни кажете истината. „Синовете на богаташа“… Вие сте един от тях, нали, сър Ричард?
Търговецът кимна.
— Всъщност всички в къщата принадлежат към тази общност, прав ли съм?
— Да, братко — отвърна смирено търговецът, — прав сте. Макар църквата и самите гилдии да осъждат лихварството, в рамките на всяка гилдия в града съществуват подобни общности и всички те носят странни имена. Нашата е позната като „Синовете на богаташа“ и се занимава с даване на заеми на нуждаещите се, макар че лихвите ни са много по-високи от тези на ломбардските или венецианските банкери. Осигуряваме парите бързо, а после сме готови да чакаме с години, за да си ги получим обратно. Разбира се, подбираме клиентите си внимателно и работим само с онези, които са в състояние да гарантират, че ще върнат дълга си.