По някакъв начин Ателстан знаеше, че в тези текстове се съдържа ключът към всички загадки. А какво щеше да прави със сър Джон? Дали не трябваше да хапне набързо и да отиде да се помири с него? Не, чувстваше се твърде уморен, пък и въпросът можеше да почака.
И така, монахът отиде да провери дали всичко в църквата е наред. После занесе на Филомел ведро с вода, а на Бонавентура — паничка от гъстото мляко, което беше купил, след като беше прекосил Лондонския мост. Накрая се прибра в къщата си, легна върху сламеника и се взря в напукания таван. Не след дълго обаче установи, че все още се чувства разстроен, така че се опита да се утеши, изтананиквайки си един псалм: Exsurge, Domine, exsurge et vindica causam meam! — Дойди, о, Господи, и изглади всичките ми беззакония!
Ателстан остави ума си да се рее и скоро пред вътрешния му взор изникна Кранстън, а после и уплашеното лице на лейди Изабела. Монахът тръсна глава, опитвайки се да се освободи от тези образи. Какво ли щеше да бъде небето тази вечер, запита се той. А дали игуменът щеше да му изпрати копие от трудовете на Ричард от Уолингфорд? Някогашен игумен на „Сейнт Олбанс“, Ричард беше изобретил чудесен инструмент за изследване на звездите, да не говорим за гениалния му часовник, който един от братята на Ателстан твърдеше, че е виждал. Машинарийката била пълна с колелца, които изглеждали като закрепени с магия, и не просто измервала часовете, но и показвала знаците на зодиака, фазите на Луната и позицията на планетите. Монахът облиза устни. Какво ли не би дал, за да се сдобие с такъв часовник. Всъщност беше готов да се раздели с всичко, което притежаваше, само за да го подържи в ръце за няколко часа. Може би игуменът щеше да му помогне? В крайна сметка вече му беше поискал копие от астрономическите таблици на кармелитския монах Никълъс от Лин…
В следващия момент таванът на стаята напомни на Ателстан за църквата. Да, покривът на сградата сега беше поправен, но в крайна сметка тя си оставаше не кой знае колко по-добра от кочина. После отвън се дочуха гласове и монахът надникна през прозореца, за да провери какво става. О, не! Беше забравил за срещата с енориашите си! Тази вечер всички трябваше да се съберат в нефа и да обсъдят представлението за празника Тяло Господне.
Предчувствията на Ателстан за събитието се оказаха напълно верни — срещата не се оказа никак приятна. Първи сред енориашите му бяха боклукчията Уоткин и съпругата му — жена с телосложение на стенобойна машина, сурово лице и стоманеносива коса, спускаща се до раменете й. Проститутката Сесили също беше там и непрекъснато правеше язвителни забележки, намеквайки, че тя знае много повече за Уоткин от жена му. Ловецът на плъхове Ранулф, керемидарят Саймън и много други сега изпълваха нефа, седнали едни срещу други на единствените две пейки, с които разполагаше църквата. Ателстан пък се беше настанил на олтарния стол между тях.
В крайна сметка срещата се изроди в караници, така че нищо не беше решено, а Ателстан се почувства виновен, че не е могъл да се справи с ръководната си роля. Той се извини, обясни, че се чувства изморен, и обеща да повторят събирането в някой по-подходящ момент. После енориашите му се разотидоха, мърморейки под нос, но Бенедикта остана. Тя продължи да седи в края на една от пейките, увита в наметалото си.
Ателстан отиде да затвори вратата след останалите, а когато се върна, си помисли, че вдовицата плаче, тъй като раменете й се тресяха. После обаче тя вдигна поглед и монахът си даде сметка, че конвулсиите й са предизвикани от смях.
— Да не би срещата на енориашите да ти се е сторила смешна, Бенедикта?
— О, да! — отвърна вдовицата и Ателстан си даде сметка колко тих и овладян беше гласът й. — И най-вече… — тя разпери ръце и отново се разкиска.
Монахът я изгледа гневно, но вдовицата не можеше да се овладее. Раменете й се тресяха от смях, а белите й страни се бяха зачервили. В крайна сметка Ателстан не се сдържа и също се усмихна.
— И най-вече — рече Бенедикта — амбицията на проститутката Сесили да изиграе ролята на Девата! И лицето на жената на Уоткин!