— Трябва да съществува някакъв отговор — отвърна Ателстан, облягайки се на студената каменна стена. — Докато изучавах логика, усвоих една основна истина — ако има проблем, за него трябва да има и решение, а ако няма решение, значи няма и проблем.
Кранстън се оригна и примигна срещу монаха.
— Къде научи това? — подразни го той.
— Логиката ще ни отведе до отговора, сър Джон — настоя Ателстан. — Логиката и уликите. В момента приличаме на двама души, застанали на ръба на пропаст, които търсят мост, за да преминат от другата страна — за миг той замълча, но после продължи. — Успеем ли да разплетем гатанките на сър Томас за библейските стихове и за обущаря, всичко ще си дойде на мястото; те са нашият мост.
Кранстън поклати глава.
— Трябваше да си поговорим с Алингам.
— Опитахме се, сър Джон, но той упорито отказваше да ни се довери, въпреки че и аз мисля, че знаеше нещо. Струва ми се, че се канеше да избяга или пък да започне да изнудва убийците, без да ни каже. Търговецът обаче допусна една фатална грешка — подцени злобата на противниците си.
— Какво имаш предвид?
Ателстан прехапа устни и се заигра с приятно хладната чаша в ръцете си.
— Виновниците за тези смъртни случаи се наслаждават на онова, което правят, сър Джон. Заговорничат, кроят коварни планове и се стараят да предизвикат максимално объркване. Те не искат просто да разгадаят гатанките на сър Томас. О, не! Мисля, че им е приятно да убиват. Сатаната се е настанил в сърцата им и ги е лишил от всякакви скрупули. С една дума, сър Джон, те се наслаждават на онова, което правят, не по-малко, отколкото ти би се насладил на чаша кларет, на някаква хазартна игра или на някоя хаплива забележка, отправена към мен. Убийството вече е част от живота им; нишка от тъканта на душите им, така че те ще продължат да убиват. И няма да го сторят само за печалба или пък за да се защитят, а най-вече — защото така искат. Освен това съм сигурен, че им е приятно да ни гледат как се лутаме в тъмното.
Кранстън потръпна и се озърна. За първи път в живота му се случваше да се чувства неспокоен и дори застрашен. Дали някой не ги беше проследил? Той хвърли един поглед към Ателстан. Монахът беше прав. Който и да беше виновникът за тези убийства, той си беше свършил работата добре. Но ако лейди Изабела не беше ходила в аптеката на Форман, коя беше жената, която все пак я беше посетила? Самоличността на проститутката, подмамила Веши към гибелта му, също си оставаше загадка. Ами тайният отровител на сър Томас и мастър Алингам? Кой беше той? Изведнъж Кранстън примигна.
— През цялото време говориш за някакви си „те“ — рече той. — Защо?
— Убийците трябва да са повече от един, а ако е един, значи е доста умен. Първоначално си мислех, че някой външен човек е използвал наемници, но това би било твърде опасно. Нали разбираш, колкото повече хора намесиш в плана си, толкова по-голям става рискът някой да сбърка, да бъде подкупен или просто да го заловят на местопрестъплението.
— Но не подозираш никого конкретно, така ли?
— Не. Може да е сър Ричард, лейди Изабела, Бъкингам, отец Криспин и дори лейди Ерменгилда. А кой знае — може да е бил и някой от убитите мъже…
Сър Джон пресуши чашата си и с трясък я стовари върху масата.
— Ако не бяхте ти и твоята логика, щях да припиша цялата история на магия. Хора се разхождат насам-натам посред нощ, други се тровят зад заключени врати… Как, за Бога, ще разрешим всички тези загадки?
— Както вече ти казах, сър Джон, с логика, малко улики, известно количество предположения и може би зрънце помощ от страна на съдбата. В крайна сметка ще се доберем до истината. Честно казано, не изпитвам кой знае какво съжаление към четиримата, които умряха. Онова, което ме притеснява; онова, което ме вбесява, е, че убийците ни наблюдават отнякъде и ни се подиграват. В крайна сметка обаче ще си платят за това забавление. Всички хора са способни на убийство, сър Джон — монахът се изправи и изтупа трохите от расото си. — Каин живее във всеки един от нас и понякога, когато се почувстваме притиснати в ъгъла, ние губим контрол и му позволяваме да се изяви. Но да се наслаждаваш на убийството е дело не на Каин, ами на самия сатана!
Кранстън, който тъкмо беше лапнал една гореща хапка, просто измънка нещо в отговор. Ателстан усети как гъстият ейл се стича в стомаха му, карайки го да се чувства отпуснат и дори сънлив.