— Влез!
Фортескю беше метнал алената си, обточена с кожа мантия върху един стол и седеше зад някаква маса. По бледото му лице беше изписан гняв, което означаваше, че съдията се е подразнил или от съдебното заседание сутринта, или от появата на Кранстън в момента.
— А! — Фортескю остави ръкописа, който четеше. — Нашият усърден градски коронер и секретарят му. Заповядайте, седнете — той посочи към покритата с възглавници седалка край един прозорец.
Кранстън изгледа съдията гневно и се заклатушка към предложеното му място. Ателстан се настани до коронера и се зачуди какво ли следва. Съдията хвърли на посетителите си още един убийствен поглед.
— Е, докъде стигнахте с разследването?
Кранстън му разказа накратко какво се бе случило и какви бяха подозренията им. Обясни му, че според тях четирите смъртни случая са свързани, че Брамптън и Веши може да не са се самоубили, а да са били убити, и че уж настъпилата вследствие на естествени причини смърт на Алингам вероятно също се дължи на убийство.
— Но нямате представа кой е убиецът, така ли?
— Не, милорд.
— Нито защо са извършени убийствата?
— Не, милорд.
— И не ви е известно сър Томас да е криел някаква голяма тайна? Нещо, което да застрашава Короната или пък безопасността на кралството?
— Не! — сопна се Кранстън. — Защо, трябва ли да има такова нещо?
Фортескю сведе поглед и се заигра с грамадния пръстен с аметист, който носеше на един от пръстите си.
— Сър Джон, не забравяйте, че сте назначен на длъжността си от краля и че също толкова лесно можете да бъдете отстранен!
Лицето на Кранстън помръкна и Ателстан усети тръпката, която премина през грамадното му туловище.
— Съдия Фортескю? — обади се той.
За миг съдията се обърка, сякаш беше очаквал монахът да си мълчи по време на цялата среща.
— Да, братко? Да не би да имате да добавите нещо? Нещо, което сър Джон не знае?
— Нищо нямам да добавя — отвърна Ателстан, — освен че двамата със сър Джон вложихме голямо усърдие в разследването на този случай. Въпреки това все още има въпроси, на които не сме получили отговор. Като например какво правехте вие на пиршеството, състояло се в дома на сър Томас вечерта преди смъртта му? Вие ни казахте, че сте си тръгнали от къщата на Спрингал рано вечерта, но според други свидетели е оставал само час до полунощ. Изясняването на този въпрос много би ни помогнало, милорд — рече той, без да обръща внимание на неприкритото раздразнение, изписало се по лицето на съдията. — Изобщо, ако всички ни казваха истината, щеше да ни бъде много по-лесно да предотвратяваме бъдещите опасности.
— Затова ли сте помъкнали тази тояга, братко? — тросна се Фортескю, преструвайки се, че не е чул последните думи на Ателстан. — Хайде, признайте си, от какво се страхувате?
— От нищо не се страхувам, милорд. Само малко се тревожа, че онези, които не искат да узнаем истината, могат да ни възпрепятстват по начини, които най-малко очакваме. А това, естествено, не би било от полза за никого.
— Какво имате предвид, братко?
— Имам предвид — продължи Ателстан въодушевено, — че сър Джон е известен и обичан градски коронер, така че ако някой го нападне публично, хората ще бъдат възмутени. Къде се е чуло и видяло главният поддръжник на кралския ред в столицата да не може да се движи свободно по улиците! Ако пък бъде отстранен от длъжността си, любопитните без съмнение ще поискат да узнаят с какво точно се е занимавал, когато това се е случило. Ще завалят въпроси. Същевременно членовете на Камарата на общините, които се събират в параклиса „Сейнт Стивън“, намиращ се на крачка разстояние, само чакат повод да се обърнат срещу регента — той разпери ръце. — Затова, милорд, ще ви помоля да се замислите, преди да заплашвате сър Джон. Пък и спомнете си, че тъкмо вие ни възложихте тази задача. Разбира се, ако желаете, ще се оттеглим, за да може някой друг — да се надяваме, по-голям късметлия от нас — да се разрови сред скандалите, лъжите и измамите и евентуално да стигне до истината.
Фортескю си пое дълбоко дъх, за да потисне яростта, която се надигна у него. Как си позволяваше този нищо и никакъв монах, този прост доминиканец с мърляво черно расо и протрити кожени сандали да поучава него, върховния съдия! Но Фортескю не беше глупак и знаеше, че Ателстан е прав.