— Прав сте, братко — усмихна се той престорено, — но тъй като по нищо не личи, че загадката скоро ще се реши, регентът започва да губи търпение. Всъщност той кани и двама ви на турнир, който ще се състои след два дни в Смитфийлд, а по-късно същата вечер — на пиршество в двореца Савой. Аз също ще бъда откровен с вас — сър Ричард Спрингал и останалите членове на домакинството му също са поканени. Херцогът не го е грижа дали желаете да присъствате, или не — той заповядва да се явите. Смята, че вече е крайно време да се запознае отблизо с всички участници в тази драма. Е, ще дойдете, нали?
— Разбира се, милорд — обади се сър Джон. — Това е наш дълг — той лукаво се усмихна на секретаря си. — И без това двамата с помощника ми имаме нужда да си отдъхнем, след като толкова време обикаляхме лондонските улици, опитвайки се да ви угодим.
След тази заключителна забележка Кранстън се оригна и излезе от стаята на съдия Фортескю, последван от Ателстан. После двамата тръгнаха обратно към стълбите, водещи към реката.
Докато траеше пътуването им нагоре по Темза, Кранстън седеше мрачно при носа на лодката, взирайки се във водата. Едва когато стигнаха до Темпъл и слязоха на брега, той преметна тлъстата си ръка през раменете на монаха и почти натика лицето си в неговото. Дъхът му миришеше на бъчва.
— Ателстан — изфъфли той, — благодаря ти за онова, което каза на онзи проклет кучи син! Няма да го забравя!
Монахът отстъпи назад, преструвайки се на ядосан.
— Сър Джон, спомняш ли си онази мъдрост, в която се казва, че познатото зло е за предпочитане пред непознатото? Освен това все ми се струва, че след като съм работил с теб, в чистилището ще ми намалят наказанието.
Сър Джон се обърна и с всичка сила се оригна.
— Това, братко — сопна се той, — е единственият отговор, който ще получиш от мен!
После двамата излязоха от Темпъл и се озоваха на една уличка, която щеше да ги отведе до някаква нова гостилница на Флийт Стрийт. Коронерът и помощникът му тъкмо обсъждаха турнира и поканата на Джон Гонт, когато Кранстън изведнъж спря — иззад гърбовете им бе долетял шум от стъпки.
— Продължавай да вървиш, братко — нареди сър Джон, посягайки към дръжката на меча си, — но дръж тоягата си здраво и бъди готов!
Двамата направиха още няколко крачки, след което шумът се повтори и ги накара да се обърнат. Зад тях стояха двама мъже, единият от които висок и маскиран, а другият — нисък, с хитри очички, мърляв черен елек, тесни панталони и ботуши, които определено бяха виждали и по-добри дни. На главата на втория се мъдреше плоска шапка, килната на една страна, която му придаваше леко комичен вид. Ателстан усети как го обхваща паника и мъчително преглътна. И двамата мъже бяха въоръжени, а най-обезпокоителното от всичко беше, че нито помръдваха, нито продумваха.
— Защо ни следите? — попита Кранстън, избутвайки Ателстан зад себе си.
— Не ви следим, сър — отвърна мъжът с хитрите очички. — Двамата със спътника ми просто вървим по същия път, по който вървите и вие.
— Аз пък мисля, че ни следите — настоя сър Джон, — и то от доста време. По-рано ни проследихте до реката, а после ни изчакахте да се върнем.
— Не знам за какво говорите! — мъжът пристъпи напред, вдигайки меча и камата си. — Но твърденията ви са обидни за нас, сър, така че настоявам да се извините!
— Няма да се извинявам нито на теб, нито на копелето до теб! Аз съм сър Джон Кранстън, градският коронер — той извади меча си и се пресегна за камата си, — а вие, господа, сте разбойници, с което престъпвате закона! Освен това си позволявате да нападате кралски служител, което пък е измяна! Това тук е брат Ателстан, член на доминиканския орден, сиреч — монах. Предупреждавам ви, че ако се опитате да му сторите нещо, ще бъдете отлъчени от Църквата! И това, господа, е най-малкото, което можете да очаквате! Сега ще броя до три — продължи коронерът, сякаш наслаждавайки се на ситуацията, — след което очаквам да сте се омели от тази уличка. Ако ли не, ще отговаряте пред мен! Едно… Две…
Още преди сър Джон да бе стигнал до три, непознатите мъже се нахвърлиха върху тях с вдигнати мечове и ками. Кранстън обаче парира ударите и на двамата, посрещайки оръжията им във въздуха, като същевременно извъртя своето, за да се защити. В тези няколко мига Ателстан осъзна докъде беше стигала собствената му арогантност. Той винаги беше смятал сър Джон за обикновен дебелак и пияница, който обича да си угажда, но вкопчен в тази схватка, коронерът изглеждаше много по-естествено, отколкото в който и да е момент от познанството им. За изненада на всички присъстващи той се оказа бърз и умел фехтувач, който не допуска никакви излишни движения, но същевременно не дава на меча и на камата си и миг покой. За известно време Ателстан можеше само да стои отстрани и да наблюдава събитията с отворена уста. Макар по лицето на коронера да се стичаше пот, той се усмихваше, очите му бяха полузатворени, а устните му сякаш мълвяха някаква песен. Изобщо ситуацията не изглеждаше особено опасна. Който и да беше изпратил двамата убийци по петите им, той явно напълно беше подценил дебелия рицар. И така, сър Джон продължи да се защитава, играейки си с противниците си, а след малко към схватката предпазливо се присъедини и Ателстан. Естествено, монахът не се представи на нивото на коронера, но дългият му ясенов прът все пак влезе в употреба, създавайки колкото вреда, толкова и хаос. В един момент Ателстан и Кранстън видимо надделяха и двамата им нападатели отстъпиха.