Сър Джон с радост прекрати схватката.
— Хайде да ви видим де! — извика той. — Но ви предупреждавам, че лошо ви се пише! А ако аз не ви убия, то палачът със сигурност ще го стори! Бъдете сигурни в това!
Дребният мъж с хитрите очички погледна към другаря си и преди коронерът да успее да направи още една крачка към тях, двамата си плюха на петите и изчезнаха. Кранстън се облегна на стената и попи потта, която вече шуртеше по лицето му. Елекът му също беше целият подгизнал.
— Видя ли ме, братко? — попита той задъхано, опирайки оръжието си в земята. — Видя ли как въртя меча? Ще ме похвалиш пред лейди Мод, нали?
Ателстан се усмихна. Сър Джон явно гледаше на себе си като на благороден рицар, а на съпругата си — като на своя принцеса.
— Да, сър Джон, видях те и мисля, че си отличен боец — отвърна монахът. — Същински свети Георги. Кажи ми — не се ли уплаши?
Кранстън се прокашля и се изплю.
— От кого? От тези ли? Че защо да се плаша от някакви си улични побойници? Чуй ме какво ще ти кажа, Ателстан — рече коронерът, прибирайки меча и камата си в ножниците им. — Навремето, когато се сражавах за стария крал във Франция, излизах насреща на каймака на френското рицарство! Тогава всички бяхме като разярени лъвове и името на Англия всяваше страх от северните морета до Гибралтарския проток! В младежките си дни — изрева той, изпъвайки раменете си като войник — бях бърз като хрътка и целеустремен като сокол, спускащ се към плячката си!
Ателстан погледна потта, стичаща се по лицето на коронера, и грамадния му търбух, тресящ се от смесица от гордост и гняв, и едва прикри усмивката си.
Щом стигнаха до най-близката кръчма, двамата спътници, разбира се, спряха и докато се подкрепяше, сър Джон се зае да анализира схватката, в която бяха участвали. Стараейки се да не показва развеселеността си, монахът го изслуша възможно най-внимателно.
— Сър Джон — намеси се той накрая, — онези мъже не бяха там случайно, нали?
— Не, разбира се — Кранстън навря аления си нос още по-надълбоко в чашата си и си сръбна още една глътка ейл. — Някой ги е изпратил по петите ни. Което ще рече, братко Ателстан, че последната забележка, която отправихме към сър Ричард, преди да си тръгнем от къщата на Спрингал, е попаднала право в целта. Убиецът вече знае, че сме надушили следите му. Веши, Брамптън и Алингам са мъртви, така че кръгът на заподозрените се стеснява, а оттам шансът ни да разрешим случая се увеличава. Въпреки това трябва да останем бдителни, братко. Убиецът като нищо може да нападне отново.
След тези думи сър Джон се изправи и се огледа наоколо. „Сега да не заразказва на всички за подвизите си на онази уличка?“ — обезпокои се Ателстан.
— Ще ме върнеш ли вкъщи, братко? — попита Кранстън. — При лейди Мод?
Монахът поклати глава. Ако го стореше, щеше да си изгуби целия ден. Празнувайки триумфа си, коронерът щеше да се напие до безпаметност, а на него щеше да му се наложи да повтаря историята за великата му победа, докато не го заболи устата.
— Не, сър Джон, не и този път. Предлагам да се видим вдругиден на турнира, на който бяхме поканени.
Кранстън с неохота се съгласи, след което двамата излязоха от кръчмата и отидоха да си приберат конете от конюшнята. Коронерът проследи с поглед как Ателстан се качва на гърба на грохналия от старост, но едновременно с това безобразно лаком Филомел.