— Лейди Мод също ще дойде на турнира — рече той, а после вдигна очи към монаха и потупа отстрани месестия си нос. — Ти пък може да доведеш онази Бенедикта.
Ателстан се изчерви, но не посмя да попита откъде Кранстън е разбрал за тайните му копнежи по хубавата вдовица. Сър Джон се разсмя и продължи да се смее дори когато монахът пришпори коня си напред и излезе на улицата. Ателстан все още носеше тоягата, която Кранстън му беше купил, така че по пътя към вкъщи се чувстваше малко неловко — струваше му се, че представлява жалко подобие на рицар, готвещ се за турнир. Останалите хора явно си мислеха същото, защото съпроводиха пътуването му обратно към Съдърк къде с подигравателен шепот, къде с открит кикот. Стараейки се да не им обръща внимание, монахът се замисли за схватката с двамата непознати. Да, опасността да стане жертва на тайнствения убиец винаги го дебнеше, независимо дали се намираше в църквата си, или оттатък реката. Ателстан спря коня си пред „Сейнт Ерконуолд“ и продължи да разсъждава по въпроса, докато в един момент не осъзна, че не се бои от смъртта. „Но защо? — запита се той. — Може би заради брат ми? Или пък заради духовния ми сан? А дали не е, защото съвестта ми е чиста?“ После монахът се сети за Бенедикта и внезапно усети как го обзема съмнение.
Същата вечер, докато сър Джон пируваше у дома си, сякаш беше Хектор, завърнал се от бойното поле, Ателстан се зае да нахрани Филомел и Бонавентура. После си обеща да не се изкушава от звездите и вместо да се качи на върха на кулата, влезе в църквата, заключи вратата, запали свещи и ги отнесе в малката канцелария, където разположи дъската си за писане. Накрая си избра едно гладко парче пергамент и започна да записва върху него всичко, което се беше случило от първото му посещение в къщата на Спрингал нататък. По някое време, когато монахът вече почти беше задрямал над записките си, на вратата се потропа силно. Отначало той реши да не отваря, но след като си даде сметка, че един убиец не би вдигал толкова шум, се приближи до вратата и извика:
— Кой е там?
— Аз съм, братко, Розамунда!
Ателстан разпозна гласа на най-голямата дъщеря на копача на канавки Пайк, така че отключи вратата и надзърна навън. Розовобузата девойка, която стоеше в тъмното, тутакси съобщи новината, която я бе довела тук. Преди малко майка й родила поредното си, пето дете, този път — момче. Ателстан се усмихна и измърмори поздравленията си. Момичето го погледна сериозно.
— Майка ни иска ти да го кръстиш, отче — рече то.
Монахът с радост прие високата чест.
— Тя държи детето да носи име на светец.
Ателстан увери девойката, че ще направи каквото може и че в най-скоро време ще посети нея и семейството й. Щом получи това обещание, Розамунда хукна надолу по стълбите и се изгуби в нощта. Монахът изчака стъпките й да заглъхнат в далечината, след което заключи вратата на църквата и се върна в канцеларията. Там вдигна парчето пергамент и свещта и се зачете в записките си. Не след дълго обаче поклати глава. Беше твърде уморен, за да работи, но същевременно чувстваше, че трябва да продължи — в противен случай щеше да мисли единствено за онова, което Кранстън му беше казал за Бенедикта. Всъщност дали вдовицата щеше да приеме да го придружи, зачуди се Ателстан между другото. В крайна сметка какво лошо би имало в това двамата да прекарат един ден заедно навън?
— Иисус също е имал близки жени — продължи да си мърмори той.
После се сети за малката Розамунда и се качи в главния олтар, където се пазеше требникът. Монахът отвори книгата и я отгърна на последната страница, където предишният енорийски свещеник старателно беше записал имената на всички светци, посочвайки коя гилдия, кой занаят или коя професия покровителстват. Йосиф например беше цитиран като патрон на гробарите. „Ама че ирония!“ — помисли си Ателстан през смях. Единственият човек, когото Йосиф Ариматейски беше погребал, беше възкръснал три дни по-късно! Все едно, монахът продължи да разглежда списъка, опитвайки се да открие някое подходящо име. Изведнъж погледът му се спря на едно и сърцето му подскочи от вълнение. Да, определено беше буден. Той се взря отново в името на светеца, а после и в гилдията, която покровителстваше. Възможно ли беше? Настина ли беше възможно?
Ателстан затвори требника и напълно забравяйки за копача на канавки Пайк и семейството му, се върна в канцеларията, хвана перото и продължи да записва всичко, което знаеше. „Ако има проблем, за него трябва да има и решение“ — припомни си той думите, които беше употребил по-рано същия ден в разговора си с Кранстън. За първи път откакто двамата със сър Джон се бяха заели със случая, монахът разполагаше с някакво доказателство; с нещо, което имаше смисъл и което може би щеше да хвърли светлина и върху останалите загадки.