Ателстан заспа няколко часа преди зазоряване и се събуди измръзнал и схванат, с глава върху малкото писалище и тяло, някак заклещено в стола. И така, той се протегна и погледна към малкото прозорче над главния олтар, със задоволство установявайки, че предстои един хубав ден. После подготви църквата за сутрешната литургия, отключи вратата и зачака енориашите си да се съберат. Накрая, когато вече беше решил, че не може да чака повече, Бенедикта тихо влезе в нефа и се присъедини към другите двама присъстващи, коленичейки между тях в основата на олтара. Бялото като слонова кост лице на вдовицата, обрамчено от разкошни черни къдрици вместо воал, изглеждаше по-красиво от всякога и Ателстан не можа да се сдържи да не отправи една благодарствена молитва към Господ за цялата тази хубост.
Както обикновено, Бенедикта остана след литургията, за да запали една свещ пред статуята на Девата. Когато Ателстан се приближи до нея, тя му се усмихна и го попита дали всичко е наред.
В този момент монахът събра целия си кураж и измърмори поканата си. Първоначално вдовицата се ококори от изненада, но после се усмихна и всъщност прие толкова бързо, че Ателстан се зачуди дали и тя като него не усеща близостта помежду им. Останалата част от деня монахът прекара разкъсван между угризенията, че е сторил нещо нередно, поканвайки Бенедикта на турнира, и радостта, че тя с такава готовност е приела. И така, без да може да си даде ясна сметка какво точно се е случило, той се справи със задълженията си като насън, а вечерта, макар че на небето нямаше нито едно облаче, не обърна никакво внимание на любимите си звезди. По-късно, когато стана време за лягане, не можа да заспи и вместо това се замята в леглото си, чудейки се дали Гърт, синът на зидаря, е отнесъл съобщението му до сър Джон Кранстън, в което се указваше мястото на срещата им на другия ден.
На следващата сутрин Ателстан стана малко преди зазоряване, а после — макар в църквата да присъстваха единствено Бонавентура и Бенедикта — се зае да отслужи сутрешната литургия. Този ден вдовицата беше скрила сплетените си коси под воал, а от едната й страна стоеше малка кошница, което много зарадва монаха, тъй като тя явно беше предназначена за излета им до Смитфийлд. След службата двамата се заприказваха и докато се усетят, излязоха от Съдърк, минаха по Лондонския мост и се озоваха в „Златното прасе“ — уютна кръчма от другата страна на реката, в която трябваше да се срещнат с Кранстън и съпругата му.
Дребничката и жизнерадостна лейди Мод, която подскачаше наоколо като някой врабец, посрещна Бенедикта така, сякаш беше отдавна изгубената й сестра. Кранстън пък, който вече беше погълнал поне три кани с вино, беше в добра форма и току смушкваше Ателстан в ребрата или пък се ухилваше похотливо на Бенедикта. И така, след като сър Джон обяви, че вече се е подкрепил, четиримата тръгнаха нагоре по Темз Стрийт към кръчмата „Фустата“, която се намираше в края на Смитфийлд, точно под страховитите стени на затвора Нюгейт.
В един момент Ателстан си спомни какво беше научил от списъка със светците, но реши, че засега не е нужно да го споделя със сър Джон. В крайна сметка, от мозайката все още липсваха парчета, така че можеше да се изчака. А дали това разтакаване нямаше и нещо общо с присъствието на Бенедикта, запита се гузно монахът…
Денят действително се оказа хубав и дори малко по-топъл, отколкото на човек би му се искало, така че Кранстън, Ателстан и дамите им с радост се разположиха в хладната кръчма. Вътре четиримата си избраха едно уютно кътче с изглед към улицата и се зазяпаха в минувачите — потни търговци с боброви шапки на главите, придружавани от дебелите си, облечени в натруфени рокли съпруги, просяци, най-различни измамници, разказвачи на приказки и цели тълпи чираци. В следващия момент Ателстан простена и скри лице, тъй като покрай вратата на кръчмата мина цяла тълпа негови енориаши, предвождана от ловеца на плъхове Ранулф и копача на канавки Пайк, които с цяло гърло пееха някаква мръснишка песен. Най-накрая Кранстън приключи с поредното си подкрепяне за деня и Ателстан, ликуващ от щастие, че Бенедикта е толкова близо до него, поведе компанията към Смитфийлд. Три почернели и изкълвани от гарваните тела все още висяха от една бесилка, но тълпата не им обръщаше внимание. Продавачите на закуски с крясъци предлагаха пикантни наденички, а продавачите на вода с огромни ведра, провесени на вратовете им, осигуряваха разхладителни напитки за онези, които дъвчеха горещото, люто месо. В следващия момент Ателстан погнусено извърна поглед, тъй като видя ловецът на плъхове Ранулф да се прокрадва до един от продавачите на вода и тихомълком да се изпикава в едно от ведрата му.