Ателстан се загледа в една от картините, на която беше изобразена някаква сцена от Битие, а после си спомни нещо, което беше зърнал в къщата на Спрингал, и ахна от удивление. Врявата наоколо сякаш внезапно стихна и единственото, което остана пред погледа му, беше тази ярка картина, носена от двама пажове. Разбира се! Стомахът на монаха се сви от вълнение и той побърза да сграбчи Кранстън за ръката.
— Картините, сър Джон! — прошепна той дрезгаво. — Картините!
Коронерът обърна замъгления си поглед към него.
— Нима не помниш, сър Джон? Картините по стените в къщата на Спрингал? Когато за първи път отидохме там, ги бяха покрили с черни платна заради траура… Както и да е — Битие, глава трета, стих първи — влизането на змията в рая! В една от галериите имаше такава картина. Според теб възможно ли е сър Томас да е говорел за нея?
Кранстън примигна, след което измъкна мях с вино изпод плаща си и стараейки се да не привлича вниманието на жена си, отпи една голяма глътка.
— Не ме занимавай, братко. Тук съм, за да се забавлявам — рече коронерът, но докато запушваше меха, думите на Ателстан явно стигнаха до съзнанието му и той възкликна: — За Бога, братко, прав си! Картините! Може би тъкмо в тях се крие тайната на трите гатанки?
Ателстан не посмя да му каже, че вече е разгадал едната.
— Какво предлагаш да направим? — попита шепнешком Кранстън.
— Да вървим! — рече Ателстан. — Веднага!
— Но как ще се измъкнем? Тук сме по покана на Джон Гонт. Повярвай ми, познавам херцога добре и знам, че ако си тръгнем, той веднага ще изпрати по петите ни някой досаден оръженосец или войник.
— Сега е най-подходящият момент! — отвърна монахът, оглеждайки се наоколо. Лейди Мод беше изцяло погълната от картината пред себе си, докато Бенедикта все още зяпаше обожателя си. И така, Ателстан се приближи към сър Джон и зашепна в ухото му. — Сър Джон, в момента в къщата на Спрингал няма никого! Трябва да се възползваме от тази възможност!
За миг Кранстън изглеждаше така, сякаш щеше да възрази, но после размисли.
— Върви след мен — рече той.
После сър Джон прошепна нещо на съпругата си и следван от монаха, си запроправя път към кралската ложа. Рицарите знаменосци от обкръжението на краля, разбира се, ги спряха, но след като им каза няколко думи, Кранстън беше пропуснат отвъд защитния пръстен от стомана. Колкото до Ателстан, той трябваше да остане отпред и оттам да наблюдава как сър Джон застава в основата на стъпалата, покланя се и пада на колене. Монахът се огледа през рамо. Процесията все още обикаляше арената. Смеейки се, Джон Гонт слезе по стъпалата. После херцогът потупа Кранстън по рамото, накара го да се изправи на крака и прошепна нещо в ухото му. Коронерът му отговори. Съдия Фортескю, който стоеше зад регента, изглеждаше извън кожата си от гняв. Изведнъж Гонт вдигна поглед и подобно на гладна котка впери в Ателстан жълтите си, немигащи очи. След това херцогът кимна, подхвърли нещо на Фортескю и отново се обърна към Кранстън. Коронерът се поклони и отстъпи назад. Ателстан погледна към членовете на домакинството на Спрингал. Странно, но никой от тях не изглеждаше заинтригуван от разговора между сър Джон и регента.
Самият Кранстън не каза нищо, преди двамата с Ателстан да се отдалечат от кралската ложа.
— Братко — прошепна той, — регентът ни разреши да отидем до къщата на Спрингал, да я претърсим и да вземем със себе си каквото поискаме. Нещо повече — каза, че не иска да му се мяркаме пред очите, докато не открием нещо!
Сърцето на Ателстан се сви. От една страна, той искаше да разгледа онези картини и да разреши загадките, но от друга, му се щеше да остане с Бенедикта. Монахът вдигна очи. Небето започваше да се изпълва с облаци. После погледът му се плъзна към мястото, където бяха седнали жените. Съпругата на Кранстън се беше разположила удобно на пейката, а кавалерът, който беше заглеждал Бенедикта, се беше преместил по-близо до нея и в момента двамата тихо си приказваха. Младият мъж очевидно се закачаше с вдовицата, но тя като че ли нямаше нищо против и изглеждаше изцяло погълната от разговора. Ателстан почти не обърна внимание на дрънканиците на Кранстън. Вместо това се опита да се пребори с надигащата се у него паника, припомняйки си, че е монах, посветил се на Бога. Точно така! Той беше дал обет за въздържание, което означаваше, че не му е позволено да желае никоя жена, без значение дали тя е свободна, или не. Пък и Бенедикта беше любезна с всички — със съпругата на Хоб, с ловеца на плъхове Ранулф, а сега и с това конте от кралския двор. Въпреки всички аргументи обаче и независимо че намираше чувството едновременно за детинско и опасно, Ателстан не успя да овладее ревността, която изпитваше при мисълта, че хубавата вдовица е в състояние да хареса някого другиго освен него.