Глава девета
И така, коронерът и помощникът му си тръгнаха от Смитфийлд, поемайки по пътя покрай градския ров, от който се носеше толкова противна воня, че дори пияният Кранстън си запуши носа и устата. „Непременно трябва да включа в трактата си глава, посветена на почистването на тази дупка!“ — отбеляза си наум той. После двамата спътници минаха по Кок Лейн. В началото на уличката се беше събрала цяла тълпа проститутки, облечени в алени, червени и виолетови рокли. Щом видя мъжете да приближават, една от тях разлюля бедра, раздруса гърди и извика:
— Сър Джон! Сър Джон! Виж ни!
Щом чу това, Кранстън тутакси се обърна и без да го е грижа, че Ателстан умира от срам, широко се усмихна.
— Моите момичета! — промърмори той. — Прелестните ми момичета!
После, по настояване на монаха, двамата продължиха покрай Нюгейт към Шамбълс и Уестчийп. Заради големия турнир в Смитфийлд в града беше доста по-тихо от обикновено. Градските власти пък бяха решили да използват деня, за да придвижат някои съдебни дела. Няколко проститутки, заловени за втори път да упражняват незаконния си занаят, бяха обръснати и подкарани към позорните стълбове край чешмата в Корнхил, където щяха да бъдат изложени на показ, за да може всеки минувач да ги заплюе. Въпреки това арестантките не изглеждаха особено притеснени и току се потупваха по голите глави, крещейки, че косата им — за разлика от тази на оплешивяващите съдебни пристави, които ги придружаваха — скоро ще порасне. Край позорните стълбове, с огромен камък, провесен на врата, седеше лъжесвидетел, а до него — някакво хлапе, откраднало овнешки бут. Наказанието на малчугана беше да стои с разлагащото се и гъмжащо от мухи парче месо около шията. Ателстан наблюдаваше сцените, които се редяха около него, и се опитваше да не мисли за Бенедикта и за жалката ревност, която го измъчваше.
Когато двамата със сър Джон стигнаха до къщата на Спрингал, те с радост установиха, че там бяха останали само неколцина слуги. Още по-хубавото беше, че в отсъствието на господарите слугите си бяха устроили пиршество и в момента бяха толкова пияни, че изобщо не се възпротивиха, когато Кранстън потропа по вратата и настоя да пуснат него и помощника му вътре. Старият слуга, който ги беше посрещнал при първото им посещение в къщата, се опита да помогне, но коронерът внимателно го избута встрани, заявявайки, че днес било празник, пък и сър Ричард го бил помолил да продължи с разследването, без да вдига много шум. Разбира се, уханието на вино тутакси напомни на Кранстън колко много време е минало от последния път, в който се беше подкрепил, така че той побърза да си поиска една голяма кана и най-дълбоката чаша, която можела да се намери в кухнята.
После Ателстан се зае да огледа картините по стените, а коронерът тръгна подире му, демонстрирайки удивителни познания за творбите, на които се натъкваха. Според него някои от тях били дело на Едуард Принс — художник, който живееше в северната част на града. Ателстан не обърна особено внимание на приказките на коронера, тъй като през цялото време се опитваше да си спомни къде беше видял картината, изобразяваща Ева и змията в райската градина. Да — сети се най-после той, — произведението не беше в Пеещата галерия, а в съседната!
И така, последван от Кранстън, който вече едва се държеше на краката си, Ателстан се качи на горния етаж и свали грамадната картина от стената. „Да му се не види!“ — изруга той. Явно някой друг също беше решил, че ключът към гатанката на сър Томас може да се крие в картината, и беше издълбал дървото отзад с нож, сякаш се беше надявал да открие тайно скривалище.
— Няма смисъл, братко! — промърмори сър Джон, наливайки си още една чаша кларет. — Абсолютно никакъв смисъл! Тук няма нищо. Пък и дори да решим тази, остават още цели две гатанки. Само си губим времето, казвам ти.
Ателстан накара коронера да седне на пода и да се облегне на стената, а после клекна до него и тихо му обясни какво е научил — че дърворезбата, подготвяна за коронацията, може да съдържа някаква улика, която да ги насочи към самоличността на убиеца. Макар умът му да беше замъглен от пиене, Кранстън изслуша монаха, а после съвсем справедливо избухна.