— Защо не ми каза по-рано? — изрева той. — Предположението ти звучи логично. Съвсем възможно е. Но защо не ми каза по-рано?
Ателстан, който не можеше да си представи нещо по-забавно от разгневения Кранстън, остави коронера да буйства до пълно изтощение. После монахът окачи платното обратно на стената и продължи да обикаля стаите и коридорите, опитвайки се да намери картина, която да отговаря на стиха от Откровение на свети Йоан. Кранстън се заклатушка след него с чаша в едната ръка и кана в другата, а когато запристъпва по Пеещата галерия, цялата къща като че ли запя.
Въпреки всички усилия обаче търсенето им не се увенча с успех. Разбира се, някои от стаите — например спалните на сър Ричард и на лейди Изабела — бяха заключени, но тази на сър Томас, в която беше останало само леглото, една маса и още няколко вещи, за тяхна изненада се оказа отключена. Кранстън влезе вътре и се огледа наоколо, но за съжаление, стените тук бяха голи. Ателстан се приближи до прозореца и се взря в масичката за шах.
— Знаеш ли, сър Джон, мисля, че ако не открием нищо и днес, наистина трябва да заключим, че става дума за едно убийство и няколко самоубийства, и да не се занимаваме повече с този случай.
В следващия момент зад гърба му нещо изтрещя и монахът се обърна. Кранстън беше оставил каната и чашата до леглото, беше се проснал върху него и, отправяйки усмивка към тавана, беше потънал в дълбок сън. Ателстан въздъхна, приближи се към коронера и впрягайки всичките си сили, се постара да го разположи по-удобно върху леглото. После седна до него и тъй като не си беше взел принадлежностите за писане, се зае да прехвърля смъртните случаи през ума си, опитвайки се да открие някакъв модел. За съжаление, това не доведе до нищо смислено. В това време Кранстън похъркваше тихичко, мърмореше си нещо насън и премлясваше с устни. Монахът се усмихна, когато го чу да казва: „Имам нужда от питие!“ и „Донесете ми херес!“ В следващия момент коронерът се оригна, претърколи се на една страна и ако Ателстан не беше там, със сигурност щеше да се изтърси от леглото. В крайна сметка монахът реши да остави сър Джон да си доспи. Пък и защо не? Така или иначе, имаше само една картина, която отговаряше на стиховете от Библията, но в нея не бяха открили никаква допълнителна улика. После мислите на Ателстан отлетяха при Бенедикта. Дали вдовицата бе забелязала липсата му? Защо толкова лесно се беше поддала на чара на онзи благородник? Всички жени ли бяха такива? И не беше ли допуснал грешка, като изобщо я беше поканил на турнира?
Монахът вдигна чашата с вино и отпи една глътка, след което седна до сър Джон и се взря в грамадните колони на леглото. Не след дълго той се унесе и за малко да заспи, когато изведнъж се стресна. Дърворезбите! Особено онази вдясно… Ателстан стана от леглото и се приближи до колоната. Който и да беше майсторът на дърворезбата, той беше свършил отлична работа. Изрязаната в дървото змия с нейното гънещо се тяло и стрелнал се извън устата език приличаше на жива, а бъдещата й жертва, Ева, която беше покрила слабините си с една ръка и придържаше дългата си коса с другата, изглеждаше като същинско въплъщение на невинността. Между двете беше изобразено натежало ябълково клонче. Макар да беше от дърво, плодът изглеждаше напращял и сочен. За миг Ателстан изгуби ума и дума, но после се окопити и се приближи до следващата колона, в чиято среда майсторът беше издялал един изключително правдоподобен кон с вдигнат крак и извит врат. Тъмнокафявият цвят на дървото вдъхваше на създанието живот, а на гърба му беше изобразена зловеща фигура с качулка, изпод която надничаше костеливото лице на самата смърт! Ателстан ахна от изненада и побърза да събуди коронера.
— Сър Джон, ставай!
Кранстън се размърда, изхърка и премлясна с устни.
— Сър Джон! — монахът перна коронера през лицето и той отвори очи.
— Скъпа Мод…
— Не съм ти никаква Мод! — сопна се Ателстан. — Сър Джон, открих нещо!
— Какво? Чаша херес?
Монахът напълни чашата с вино и я поднесе към устните на коронера.
— За Бога, сър Джон, събуди се!
И така, Кранстън се изправи в леглото, разтърка очи и сънено се огледа наоколо.
— За Бога, монахо, какво има пък сега?
Ателстан му показа. Отначало Кранстън, чиито сетива бяха притъпени от съня и виното, не можа да схване за какво става въпрос, но постепенно значимостта на откритието на Ателстан му се разкри напълно. И така, без да протака повече, коронерът се зае да опипва фигурата на смъртта.