— О, да, сър, ще направиш точно каквото ти казвам — рече той. — Ще ни заведеш в една от личните стаи на херцога, а после ще предадеш на господаря си и на съдия Фортескю, че имаме да им съобщим нещо важно, засягащо интересите на Короната. Освен това ще помолиш сър Ричард и останалите от домакинството му да се присъединят към нас, след като празненството приключи.
Докато икономът ги водеше по широкото стълбище към една от личните стаи на херцога, Кранстън го накара да повтори съобщението. Щом стигнаха, Ателстан се огледа и кимна. Стаята, която вероятно служеше на Гонт за канцелария, беше напълно подходяща за целта им. В камината гореше малък огън, а в средата на помещението имаше дълга маса със столове от двете страни и едно кресло с висока облегалка начело. И така, икономът остави Кранстън и Ателстан сами и те заразглеждаха изтънчените украси по стените, както и малкия шкаф, пълен с ръкописи в скъпи подвързии. После някакъв слуга им донесе малко вино и сладкиши, които Кранстън тутакси нападна. Не след дълго влезе още един слуга — млад паж с писклив глас, който обяви, че херцогът е получил съобщението на сър Джон и ще се присъедини към него веднага щом благоприличието и обстоятелствата му позволят.
Часовата свещ, поставена на масата под прозореца, отмери цял час, преди Кранстън да чуе стъпки по коридора. После в стаята влезе Гонт, последван от младия крал със сребърната диадема, и сър Джон и помощникът му се изправиха. Чичото и племенникът бяха облечени еднакво — в пурпурни мантии, поръбени със злато, но кралят беше спокоен, докато Гонт изглеждаше ядосан от факта, че Кранстън го е привикал тук. И така, херцогът се отпусна в креслото начело на масата и поръча на един слуга да донесе същото и за племенника му. После в стаята тихомълком се вмъкна съдия Фортескю, който побърза да се настани до Гонт. След него влязоха сър Ричард Спрингал и останалите членове на домакинството му. Търговецът, който вече съвсем се беше наквасил, се ухили на Кранстън и Ателстан, сякаш си другаруваше с тях открай време, но лейди Ерменгилда предпочете да ги игнорира. Отец Криспин и Бъкингам пуснаха по една вяла усмивка, а лейди Изабела изглеждаше откровено обезпокоена.
— Всички ли сме тук? — попита рязко Гонт.
Съдия Фортескю се озърна и кимна.
— Да, ваша светлост.
Ателстан забеляза, че в последния момент в стаята се е вмъкнал и някакъв доста як на вид страж.
— Искам тази стая да се държи под око! — нареди регентът. — Без моето разрешение никой няма да влиза, нито да излиза! Ясно ли е?
Мъжът кимна, след което монахът го чу да крещи някакви заповеди в коридора. Последваха забързани стъпки и звън на оръжия. Ателстан огледа присъстващите. Сър Ричард Спрингал беше изтрезнял учудващо бързо. Лейди Изабела се взираше в него и нервно кършеше пръсти. Независимо че в стаята присъстваше кралска особа, лейди Ерменгилда зяпаше отсрещната стена. Останалата част от компанията беше приковала поглед в херцога, нетърпелива да разбере на какво се дължи поканата му.
Най-после Гонт се наведе напред, при което накитите по загорелите му от слънцето ръце проблеснаха на светлината на свещите.
— Радвам се да те видя, сър Джон — рече той. — Макар да не присъства на тържеството, очевидно си си пийнал добре. Е, кажи ми — ползотворен ли беше денят ти?
Кранстън долови заплашителната нотка в думите на херцога и погледна към Ателстан.
И така, монахът поздрави регента и младия крал.
— Милорд Гонт, ваша милост, преди известно време двамата със сър Джон Кранстън бяхме натоварени със задачата да разследваме убийството на сър Томас Спрингал, а впоследствие се заехме и с останалите смъртни случаи, споходили домакинството му — Ателстан се изправи на крака. — Ваша милост, моля ви да ни позволите да разиграем една малка сценка, която, уверявам ви, ще бъде полезно въведение към онова, което имаме да ви съобщим.
Гонт хвърли сърдит поглед към монаха.
— За какво става дума, братко? — попита той.
— Хайде да го направим, чичо! — обади се младият крал, пляскайки с ръце, при което лицето му тутакси възвърна детинското си изражение.
— Ваша милост — усмихна се през зъби Гонт, — а замисляли ли сте се, че може би не трябва да присъствате на тази среща?
— А може би трябва! — възрази с тънкото си гласче момчето. — Искам да присъствам! Това е мое право!
„Ама че работа!“ — помисли си Ателстан. Младият крал се оказа неочаквано зрял за възрастта си, да не говорим пък за властта, която очевидно упражняваше над страховития си чичо.