— Сър Джон — провикна се Гонт след тях, — пак ще си поговорим по този въпрос. А ти, брат Ателстан, можеш да поискаш всякаква услуга от мен.
— Да, милорд. Бих искал да ми отпуснете малко средства за църквата ми, както и да осигурите издръжка за бедната вдовица на гробокопача Хоб.
Регентът се ухили.
— Каква нищожна цена за огромната услуга, която ми направи! Все едно, обади се на служителите ми и те ще сторят за теб каквото поискаш.
И така, Ателстан и Кранстън минаха по вече празните коридори на двореца Савой, прекосиха благоуханната градина и се озоваха на брега на реката.
Монахът уморено потърка очи.
— Убиецът сбърка, но и ние сбъркахме, сър Джон. Предполагам, че отец Криспин е изчакал да настъпи отлив и чак тогава е окачил трупа на Веши под моста.
— Но нали ни каза, че по това време е бил навън?
— Тъкмо в това се състои грешката ни, коронере. Така и не го попитахме кога се е върнал. Не че това щеше да направи впечатление на някого в къщата на Спрингал… Сър Ричард и лейди Изабела са били погълнати от самите себе си, докато Алингам е водел самотното си съществуване. Пък и съм сигурен, че капеланът си е имал начини да се вмъква и измъква от голямата къща, без да бъде забелязан.
— Мислиш ли, че ще го обесят? — попита Кранстън.
Ателстан поклати глава.
— Фортескю го е накарал да се добере до тайните на сър Томас, но после, както знаем, нещата са излезли извън контрол. Сега съдията ще постъпи на служба в някой чужд двор, а отец Криспин, бидейки духовник, вероятно ще бъде затворен в някой манастир, където ще плаща за греховете си до края на живота си — монахът се прекръсти. — Гонт няма да посмее да се разправи публично нито с Фортескю, нито със злия капелан. Подозирам обаче, че до година и двамата ще бъдат сполетени от някое нещастие, след което ще се изправят направо пред Божия съд — изведнъж той си спомни за Бенедикта и извика. — Сър Джон! Какво стана със съпругата ти? Ами с Бенедикта?
Кранстън се обърна към секретаря си и лукаво го изгледа.
— Помолих началника на стражата — отвърна той — да накара двама от хората си да изпратят лейди Мод до дома ни. Бенедикта, разбира се, беше поканена да отиде с нея, но дали го е сторила, или не…
Ателстан се взря в небето, обагрено в кървавочервено от залеза, и усети как вечерният ветрец разхлажда лицето му. После се замисли за убийците, затънали до шия в жаждата си за власт и в престъпленията си. Ами неговата душа? Не беше ли и тя окъпана в кръв? Нима той също не беше съгрешил?
— Какво ще правим сега, братко? — прекъсна разсъжденията му Кранстън.
Ателстан погледна към дебелото, но дружелюбно лице на коронера, видя благата му усмивка и мътните му очи, пълни със състрадание.
— Ти си добър човек, сър Джон.
Коронерът извърна поглед.
— Сега ще ти кажа какво ще правим — продължи Ателстан, хващайки го за лакътя. — Ще празнуваме!
След тези думи монахът поведе сър Джон към най-близката кръчма, а когато влязоха вътре, се постара да се настанят на най-хубавите места до прозореца. После вдигна ръка и повика кръчмаря.
— Искам кана от най-доброто ви бордо и две дълбоки чаши. С приятеля ми смятаме да се напием!
Щом чу това, сър Джон плесна с ръце и ахна от радост. И така, двамата с Ателстан цяла вечер се наливаха като невидели, докато най-сетне не чуха как започнаха да бият камбаните в полунощ и не видяха звездите да изгряват на небето. Чак тогава се заклатушкаха обратно към топлата и уютна къща на Кранстън в града. Когато ги видя, лейди Мод изписка, че била чувала доброто зърно да се разваля сред трънаци, но не и добрите мъже да пропадат в компанията на монаси! Сър Джон й нареди да мълчи и заяви, че щял да се откаже от ейла и да стане доминиканец. На устните му още грееше блажена усмивка, когато умората го налегна и той буквално се строполи на пода. Тогава лейди Мод приклекна до грамадното му туловище и шепнейки му нежно, се постара да го разположи възможно най-удобно за през нощта. „Любовта е странно нещо — помисли си Ателстан — и може да приеме толкова много форми!“
Късно на следващата сутрин Ателстан се върна в църквата си с натежала глава и се зае да отслужи утренята, макар че в нефа нямаше никого. Какво ли се беше случило с Бенедикта, питаше се той. За съжаление куражът не му беше стигнал, за да попита лейди Мод. Той тъкмо довършваше един псалм, когато вратата зад него изведнъж се отвори. Монахът знаеше, че в дъното на църквата е застанала Бенедикта и — както обикновено — се е подпряла на колоната там. Вдовицата извика името му тихо, после повтори, но Ателстан не се обърна. После той чу стъпките й да се отдалечават и вратата да се затваря след нея, и си спомни думите на поета: „Когато сърцето ти страда, светът се разпада, но никой не чува и звук“.