Беше изградена от стомана и бетон в такова изолирано място, каквото е напълно възможно да се открие на Земята, разположено високо над морското равнище и защитено от почти всички страни от високи планински върхове. Къщата имаше самостоятелен енергиен източник, водни запаси, поддържащи се от планинските реки, хладилници, в които могат да се поберат десет половини от говедо, мазе, оборудвано като крепост с цял арсенал оръжия, предназначени да отблъскват гладните, изплашени орди, които също никога не се появиха. Имаше собствена климатична инсталация, която можеше да пречиства, докато всичко друго, освен радиацията (жалко за човешката неустойчивост), не бъде пречистено.
В тази къща на спасението Пейтън бе прекарал всяка година, след като я купи, от ергенския си живот. Той изключваше всички връзки за комуникация, телевизорът, теледоставчикът на вестници. Беше построил ограда със силово поле около собствеността си и бе поставил сигнален механизъм към къщата от точката, където оградата пресичаше единствената пътека, виеща се през планините.
За един месец всяка година той можеше да бъде съвсем сам. Никой не можеше да го види, нито да се свърже с него. В абсолютно усамотение той можеше да получи единствената почивка, която му бе нужна след единадесетмесечен контакт с хората, към които изпитваше само презрение.
Дори полицията, Пейтън се усмихна, знаеше за голямата му почит към месец август. Веднъж не се бе явил в съда и бе рискувал да го подложат на психотест, вместо да се откаже от своя август.
Пейтън измисли друг афоризъм, който можеше да се включи в завещанието му: „Нищо не се отразява толкова благоприятно върху вида ти на невинен, както триумфиращата липса на алиби.“
На 30 юли, както на 30 юли всяка година, Луис Пейтън хвана безтегловния стратоджет в девет и петнадесет сутринта от Ню Йорк и пристигна в Денвър в дванадесет и половина. Там обядва и се качи на полубезтегловния автобус до Хъмпс Пойнт, откъдето Сам Лейбман го взе със старомодна сухоземна кола — с пълна гравитация! — и го откара до границите на собствеността му. Сам Лейбман прие сериозно десетдоларовия бакшиш, който винаги получаваше, докосна шапката си, както винаги правеше на 30 юли през последните петнадесет години.
На 31 юли, както на 31 юли всяка година, Луис Пейтън се върна в Хъмпс Пойнт със своя безтегловен въздухомобил и поръча в местния магазин продуктите, от които щеше да се нуждае следващия месец. В поръчката нямаше нищо необичайно. Тя всъщност беше копие на предишни такива поръчки.
Макинтайър, управител на магазина, провери сериозно списъка, изпрати го до Централния склад — планински участък в Денвър и всичко пристигна след един час. Пейтън натовари продуктите на въздухомобила си с помощта на Макинтайър, остави обичайния си десетдоларов бакшиш и се завърна в къщата.
На 1 август в дванадесет и една минута на обяд силовото поле, заобикалящо собствеността му, беше включено и Пейтън беше изолиран.
Но сега моделът се промени. Умишлено си бе оставил осем дни. През това време той бавно и методично унищожаваше такава част от запасите си, достатъчна за целия август. Той бе използвал камерите, които служеха като боклукчийски кофи на къщата. Те бяха по-усъвършенстван модел, който можеше да редуцира отпадъците, включително метали и силикати, в неосезаем и незабележим молекулен прах. Излишната енергия, отделена при процеса, бе поемана от планинските реки, които минаваха през собствеността му. Температурата се покачваше с пет градуса над нормалната за една седмица.
На 9 август въздухомобилът му го отведе на точно определено място в Уайоминг, където го чакаха Алберт Корнуел и космическият кораб. Самият кораб беше слабостта на операцията, тъй като бяха замесени хората, от които е бил закупен и хората, които са помогнали за пренасянето и подготовката за полет, но те можеха да стигнат само до Корнуел, а Корнуел, мислеше си Пейтън — с лека усмивка на студените си устни — ще ги доведе до задънена улица. Много задънена улица.
На 10 август космическият кораб, управляван от Пейтън, с пътник Корнуел, и неговата карта, се отдели от повърхността на Земята. Полето на антигравитация беше отлично. При пълна скорост теглото на кораба бе намалено до по-малко от тридесет грама. Микробатерии захранваха с енергия безшумно и без пламък или звук. Корабът се издигна в атмосферата, превърна се в точка и изчезна.