Би било малко вероятно да има свидетели на полета или в тези мирни времена да има радари, както беше преди. Всъщност нямаше никакви радари.
Два дни в Космоса и вече две седмици на Луната. Още в началото Пейтън почти инстинктивно бе предвидил тези две седмици. Той не си правеше илюзии за точността на картите, направени в къщи от хора без познания по картография. Те могат да бъдат от полза само на тези, които са ги чертали и които могат да си помогнат със спомени. За някой незапознат с нещата, тези карти не са нещо повече от криптограма.
Корнуел показа картата на Пейтън чак след като излетяха. Той се усмихна угоднически:
— В края на краищата това е единственият ми коз.
— Сравни ли я с лунните графики?
— Аз не знам как, господин Пейтън. Разчитах на вас.
Пейтън го гледаше хладно, докато му връщаше картата. Единственото сигурно нещо беше кратерът Таихо, част от погребания град Луна.
Астрономията поне беше на тяхна страна. В момента Таихо беше от тази част на Луната, на която бе ден. Това означаваше, че е малко вероятно патрулните кораби да са навън, така че нямаше кой да ги наблюдава.
Пейтън вкара кораба с рисковано бързо приземяване в безопасния студен мрак на сянката от вътрешната страна на кратера. Слънцето бе преминало зенита и сянката щеше да спре да намалява.
Корнуел намръщи продълговатото си лице.
— Скъпи, скъпи, господин Пейтън. Едва ли ще можем да търсим, докато трае лунният ден.
— Лунният ден не трае вечно — кратко отговори Пейтън. — Останали са около сто часа слънчева светлина. Можем да използваме времето, за да се аклиматизираме и да разчетем картата.
Отговорът дойде бързо, но бе многозначен. Пейтън изучаваше лунните графики отново и отново, правейки най-щателни измервания и се опитваше да намери модела на кратера, показан на саморъчно направените драскулки, който беше ключът към… какво? Най-накрая Пейтън каза:
— Кратерът, който търсим, може да е един от тези три — ГС–3, ГС–5 или МТ–10.
— Какво ще правим, господин Пейтън? — разтревожено попита Корнуел.
— Ще проучим всички като започнем с най-близкия.
Линията, която разделяше неосветената от осветената част на Луната отмина и те се оказаха в сянката на нощта. След това те прекарваха все по-големи периоди от време на лунната повърхност, свиквайки с вечната тишина и тъмнина, с ярките точици на звездите и светещата цепнатина, която представляваше Земята, надзъртаща над ръба на кратера. Те оставиха дълбоки следи от стъпки по сухата повърхност, които не изчезваха и не се променяха. Пейтън за пръв път ги забеляза, когато излизаха от кратера на силната светлина на издулата се Земя. Това стана на осмия ден след пристигането им на Луната.
Лунният студ съкрати продължителността на престоя им извън кораба по всяко време. Но с всеки изминал ден те издържаха все по-дълго време навън. До единадесетият ден от пристигането им те бяха елиминирали ГС–5 като кратер, съдържащ Пеещите камбани.
На петнадесетия ден студенината на Пейтън бе стопена от огъня на яростта. Трябваше да бъде ГС–3. МТ–10 беше прекалено далече. Времето не беше достатъчно, за да стигнат до него, да го претърсят и да се върнат на Земята до 31 август.
През същия този петнадесети ден отчаянието вече го бе обзело, когато откриха Камбаните.
Те не бяха красиви. Бяха по-скоро неправилни парчета сива скала, големи колкото два юмрука, изпълнени с вакуум и леки като перце при притеглянето на Луната. Имаше две дузини и всяко отделно парче, след необходимата шлифовка, можеше да бъде продадено най-малко за стотици хиляди долари.
Внимателно, две по две, те пренесоха Камбаните в кораба, положиха ги във фините опаковки и се върнаха за още. Те изминаха три пъти разстоянието в двете посоки пеша, което на Земята щеше да ги съсипе, но което, при микроскопичното притегляне на Луната, трудно можеше да се нарече проблем.
Корнуел предаде последните Камбани на Пейтън, който ги постави внимателно във външния шлюз.
— Пазете ги, господин Пейтън — каза той, а гласът му, идващ от радиото, прозвуча рязко в ушите на другия. — Аз идвам.
Той се наведе за бавен, висок скок в посока, противоположна на Лунното привличане, погледна нагоре и замръзна в панически страх. Лицето му, виждащо се ясно през прозрачната част на шлема му, замръзна в ужасяваща гримаса.
— Не, господин Пейтън. Недейте…
Юмрукът на Пейтън се затегна около дръжката на бластера, който държеше. Той стреля. Появи се една ослепително ярка светкавица и Корнуел вече се бе превърнал в части от един човешки труп, разпръснати между части от скафандър и покрити със замръзнала кръв.