Казвали му бяха, че лицето му, също като тялото, имало добри кости. Харесваше носа си, който изглеждаше достатъчно сериозен да смекчи младежкото излъчване на светлата му кожа. Дълги мигли обточваха „езерносините“ му очи — определението беше на майка му. Ако питаха Пен, езерата обикновено бяха сиви, зелени или ослепително бели от снега, или като черно стъкло, ако са замръзнали в студена безветрена нощ. Но в горещ летен ден може и да бяха сини като очите му.
Хората рядко разговаряха с него наистина; никога не му казваха нищо интересно. Дали сега не пропускаше рядък шанс? Пен издиша, отпусна гърлото си, разкърши уморените си напрегнати рамене в опит да… да се отвори.
— Можеш ли да отговаряш на въпроси?
Сумтене.
— Стига да не са твърде глупави.
— Това не мога да го гарантирам.
Онзи пак изсумтя, през собственото му гърло, но сумтенето не прозвуча враждебно.
Пен започна с най-простичкия въпрос, за който се сети:
— Как се казваш?
Изненадана пауза.
— Моите ездачки ме наричат Демон.
— Това е като да наричаш коня си Кон или мен Момче. Или Мъж — побърза да се поправи той. — Дори конете получават имена.
— А ние как да получим име… Момче?
— Ами… повечето имена се дават. От родителите на децата. От собствениците на животните. Понякога се наследяват.
Последва дълга тишина. Създанието очевидно не беше очаквало разговорът да тръгне в тази посока.
Накрая устата му изрече колебливо.
— Значи бихме могли да сме Рухия.
И тогава се обади друг глас:
— А защо не Хелвия? Или Амберейн?
А после трети глас каза нещо на език, който Пен не знаеше, макар нещо в мелодиката да му звучеше смътно познато… гласът май настояваше името да е „Умелан“ или нещо такова. Още непознати думи се изляха от устата му, три гласа, четири… изгуби им бройката, а много скоро препирнята се разпадна в нечленоразделни крясъци и странен вой.
— Ама вие колко сте? — попита стреснато той. — Колко… поколения? — С колко ездачи е бил свързан този стар демон и от колко е копирал… или крал… живот?
— От нас ли очакваш да правим сметки?
Пен вдигна вежди и след кратък размисъл заяви:
— Ами, да.
— Ще има цена. Той не знае за цената. — Акцентът на този глас беше… дартакийски?
— Рухия плати наскоро — каза гласът на Рухия. — Този резерв ще стигне за дълго.
Кратка пауза.
— Дванайсет — каза някакъв глас.
— Само ако броим лъвицата и кобилата — промърмори друг. — Трябва ли да ги броим?
— Значи… ти сега една личност ли си, или дванайсет? — попита Пен.
— Да — каза гласът на Рухия. — И двете. Едновременно.
— Като във, хм, като градски съвет?
— Нещо такова. — Гласът не прозвуча впечатлен.
— И всички вие… дами ли сте… били?
— Така е прието — отвърна един глас, а друг добави:
— Тя не беше никаква дама!
Значи е прието, реши Пен, демонът да преминава към друг ездач от същия пол. Но явно не беше задължително, иначе той нямаше да се окаже в тази беда. „Богове пет. Нима съм се сдобил със сбирщина от дванайсет невидими по-големи сестри?“ Добре де, с десет, ако не се броеше кобилата и… лъвицата? Дали и те имаха имена на животинския си език, които да пробутат?
— Според мен е най-добре да имате едно име — каза Пен. — Макар че ако искам да говоря със… с определена част от вас, тази част може да вземе… да наследи… името на старата си ездачка. — „Дванайсет?“ Все щеше да се оправи някак.
— Хммм. — Пропит от съмнения глас с неизвестен произход.
— Аз имам две имена — каза Пен. — Пенрик, което е малкото ми име, и Джуралд, което е името на рода ми. Общото ви име може да е нещо като родово име за всички ви.
Надяваше се, че никой не слуша този странен разговор през стената — разговор, който се водеше все с неговия глас. Нищо чудно, че Марда бе смятала речта на магьосницата за несвързано бръщолевене. Което го подсети да попита:
— И с просветена Рухия ли говорехте по този начин?
— След време се научихме на мълчалив говор — каза гласът на Рухия.
„И колко време ви е отнело?“, зачуди се Пен. И ако се проточеше твърде дълго, нямаше ли опасност човек да изгуби реална представа за собствения си глас? Потръпна, но после се отърси от лошите предчувствия и се върна към настоящия проблем.
— Трябва ви име, когато искам да се обърна към всички ви като към една. И да не е Демон. И да е нещо по-хубаво от кучешко име, богове пет. Искате ли аз да ви избера? Един вид подарък.
Този път тишината се проточи толкова дълго, че Пен се запита дали създанието не е заспало, не се е скрило или каквото там правеше, когато той не усещаше присъствието му. Накрая създанието каза тихо: