Не беше облечена с официалната дреха на сана си, а с обикновена рокля и тънко синьо палто отгоре, към което бяха закачени ширитите ѝ. Дрехите ѝ бяха пропити със засъхнала кръв. Приблизително еднакво количество беше изтекло от корема ѝ, където се подаваше върхът на стрела, и при оперените краища на двете стрели, които стърчаха от гърба ѝ. Ако се съдеше по кървавата следа, жената беше паднала само на няколко крачки от мястото, където я бяха простреляли. „Бърза смърт. И това е нещо“ — каза си Пен в опит да въведе някакъв ред в обърканите си мисли. Не личеше жената да е била изнасилена или поругана по друг начин.
Инглис надничаше над рамото на Пен. Ноздрите му бяха разширени, вероятно заради миризмата на кръв. Дори Пен я долавяше ясно, а за вътрешния вълк на Инглис сигурно беше всепроникваща, поне ако се съдеше по изопнатото лице на шамана.
Освил се изкашля многозначително. Пен се изправи, огледа се и си помисли: „Дез, зрение, ако обичаш.“
Донякъде се надяваше призракът на жената още да витае на поляната, достатъчно нов да е запазил вида си отпреди смъртта — внезапната и насилствена смърт често имаше този ефект. Повечето призраци не можеха да говорят, но при наличие на достатъчно силен стрес след неочакваната раздяла с поддържащото го тяло духът на покойника понякога успяваше да покаже, повече с жестове, отколкото с думи, какво се е случило, стига да имаше на разположение храмов усещащ, способен да „види“ пантомимата. Това беше много опасно гранично състояние заради риска душата да се подхлъзне извън обсега на очакващия я бог, резултат, нежелан и от двете страни. Именно затова Пен също толкова силно се надяваше да не види призрака на покойницата, заради самата нея. Обикновено душата и богът се намираха веднага, а единствената функция на погребалния ритуал беше да потвърди това единение.
Живите души на поляната грееха в наситени цветове и в неразривна връзка със съответното си тяло. Тази на Инглис съдържаше допълнителната душевна плътност на неговия Велик вълк, смущаваща гледка, ако човек не знае на какво се дължи. А дори и да знае всъщност. Пенрик се завъртя бавно, оглеждайки поляната с обикновеното и с второто си зрение, но не видя жестикулиращи призраци. Изгубените души обикновено се прикрепяха към някое място, по-рядко към телата си. Чудатата шаманска практика да се привързва призракът на убит душевоин към свещен предмет не беше приложима тук. Нямаше следа и от безпризорния демон, което не изненада Пенрик. В крайна сметка демоните не можеха да прескочат в дърво, а дърветата бяха единствените живи неща тук. Явно демонът бе отнесен някъде от новия си гостоприемник. Което само по себе си повдигаше куп неотложни въпроси.
Пен направи свещения знак, върна второто зрение на Дез и се обърна към Освил.
— Няма призрак. Няма демон. Не мога да ти помогна. Съжалявам.
Освил изпъшка като човек, който отдавна се е примирил с лошия си късмет.
— Струваше си да опитаме.
— Определено.
— Нещо друго можеш ли да ми кажеш?
Инглис проследи с ръка мислената линия от стрелите в гърба на покойната към гората в опит да прецени откъде е стрелял убиецът, но после поклати глава.
— Не знаем дали и колко се е завъртяла при падането.
Пен скръсти ръце на гърдите си и сведе поглед към жената.
— Няколко неща. Първо, млада е.
Освил вдигна вежди.
— Не бих казал. На средна възраст е.
— Млада за храмова магьосница. По правило орденът на Копелето не вселява демони в жени, които все още могат да имат деца. Или трябва да се прехвърлили детеродната възраст, или да са абсолютно сигурни, че не искат да имат поколение. Хаосът, който се просмуква от демоните… — Пен направи пауза, докато избере по-деликатен термин, — затруднява зачеването.
Веждите на Освил се покатериха още по-високо.
— Някои жени биха сметнали това за допълнителна полза.
— Така е. Но една магьосница трябва да е изключително умна, внимателна и опитна, за да износи бременност до термина ѝ. Случвало се е, но не се препоръчва. С други думи, смятам, че тази жена носи демона си отскоро.
— Не виждам други стрели — вметна Инглис. — Два изстрела, две попадения. Убиецът е бил отличен стрелец.