Отговори му Хелвия: „Не мисля. Твърде много променливи. По някое време вчера вечерта, по-точно не може.“
Пен издиша шумно и се изправи.
— Чудя се защо са я оставили тук. Убиецът лесно е можел да зарови трупа и така да отложи откриването му, а дори и да го скрие завинаги. Имал е време, изглежда. А ако не е имал, какво го е накарало да се разбърза?
— Добави и тези въпроси към списъка — каза Освил. — Гарантирам, че няма да са последните. А междувременно нека се разпръснем и огледаме поляната. Понякога немите предмети дават по-ценна информация от говорещите свидетели. А после ще отнесем тази бедна женица.
Пен тръгна да огледа поляната, Дез гледаше заедно с него. Откри едно голямо нищо. Нямаше фенер, нито стъпки, нито изпуснати предмети. Нито демон. Идеята на Освил за двамата убийци изглеждаше все по-правдоподобна.
— Или — каза той високо, така че Освил да го чуе, — може да са били един убиец, мъж или жена, и един наемник с лък. Някои наемници са толкова обръгнали и безпарични, че биха убили и за дребни монети.
Освил изсумтя.
— Мразя случаите с наемници. Нямат никаква връзка с убития и са на практика неоткриваеми.
Пен стигна отново до тялото и каза замислено:
— А може да е станало и другояче… Опитният ловец може да изстреля две стрели почти едновременно, преди да осъзнае, че силуетът, в който се цели, е на човек, а не на елен. А после, ужасѐн от стореното, е избягал. Това би обяснило всичко. — „Освен демона.“
— Колко вероятно е това?
Освил беше градско чедо и не стреляше с лък, спомни си Пен. Имаше много полезни умения, но това не беше сред тях.
— Аз бих могъл, по времето, когато стрелях често. Имам предвид бързата стрелба, а не да сбъркам жена с елен.
— Тази опростена хипотеза е много изкушаваща — каза Освил, макар изобщо да не приличаше на изкушен. Приличаше на човек, който току-що е отхапал нещо гадно. И не за пръв път.
— Засега ще включа и нея в списъка, но трябва да се провери. Всичко трябва да се провери.
Посветеният от селото се върна; носеше кошница и водеше някаква възрастна жена. Жената, оказа се, беше свещената от храма в Язово, която така бързо се беше свързала с ордена на Бащата веднага щом младежът дотичал задъхан да ѝ разкаже за находката си. Младшата дознателка взе кошницата с благодарност и веднага нападна храната, като набута част от нея в ръцете на Освил. Той дъвчеше прав. „Сигурно още не е ял днес“, помисли си Пен. Би било съвсем в негов стил.
Местната свещена огледа тържествено мъртвата жена и потвърди думите на посветения, че не я познават, че не е от селското паство, нито от близките ферми. „Непозната от Изтокдом ще да е“, заключи тя с тон, който подсказваше, че седалището на Свещените крале е опасно място, греховен и хедонистичен мегаполис, където убийци и прочие сган дебнат зад всеки ъгъл. Дез се изкиска, естествено. „Можеш да сместиш пет Изтокдома в столицата на Дартака и десет в имперския Тасалон. Бедната няма представа какво е хедонистичен мегаполис. Иначе градът не е лош, признавам.“
Инглис, който беше разширил периметъра на претърсване в опит да открие къде е стоял стрелецът, се върна със стрела в ръце. Трета стрела. Тала го следеше с любопитен поглед.
— Мда, същото оперение — измърмори Инглис, сравнявайки находката си със стрелите в гърба на група. — Беше забита в земята ей там. — Посочи към дърветата, там, където теренът се спускаше плавно към далечен поток. — Това се беше закачило за нея.
И им показа снопче твърда червеникава козина. Пен взе снопчето и го подуши.
— Лисица.
— И аз така реших — каза Инглис.
Всички се взираха в козината и несъмнено се опитваха да я наместят в някой от множеството сценарии, които бяха измислили дотук. Накрая Освил тръсна глава и взе стрелата, а Инглис прибра снопчето козина в джоба си. После с общи усилия пренесоха тялото на жената до каруцата. Свещената каза няколко думи и направи тъжно свещения знак, докато те се опитваха да нагласят трупа в тясното пространство, като запазят поне донякъде достойнството на покойницата.
Пен обърна каруцата, после се метна на капрата, а Инглис хвана юздите и поведе уморения кон. Двамата дознатели яхнаха своите коне и поеха след каруцата като чудат почетен ескорт.
Пен се надяваше скоро да научат името на жената. Беше му неприятно да мисли за нея като за „трупа“, не че всички нямаше рано или късно да заслужат това определение. Стигнаха до по-широк път и впрегатният кон, вероятно познал маршрута към дома, показа известен ентусиазъм. Освил изравни коня си с капрата.