— Наистина трябва да намерим демона — каза му Пен.
Освил сви рамене.
— Това е работа на твоя орден и аз с радост ти я отстъпвам. Въздаването на справедливост за убийството на тази бедна жена ми е много по-важно от съдбата на създание, което е по природа безсмъртно.
— Е, погледни го така. Демонът е най-непосредственият свидетел на убийството.
Веждите на Освил хвръкнаха високо.
— Демоните са благонадеждни свидетели? Как, за боговете, ще призовеш демон да даде показания под клетва?
— Това зависи от демона. Дездемона би могла да го направи.
Освил дълго се взира сащисан в нищото, после тръсна глава и измърмори:
— Магически кучета. Демони. Кълна се в Бащата, преди работата ми не беше и наполовина толкова странна.
И сякаш да се отстрани поне временно от цялата тази главоблъсканица, дознателят пришпори коня си напред.
Изтокдом, ширнал се по бреговете на река Щърк, вече бе надраснал градските стени, построени наново само преди едно поколение. Импровизираната катафалка и ескортът ѝ заобиколиха през предградията до южната порта, която беше най-близо до височините, известни под името Храмовград, надвиснали над червените покриви на централната част в ниското, където се намираше дворцовият комплекс. Пенрик и Инглис слязоха от каруцата, за да облекчат уморения кон по нанагорнището, а и за да го водят на юзда през пълните улици. Минувачите обръщаха глави след тях, загледани в мъртвото тяло, така неадекватно покрито с одеяло за пикник, после поглеждаха двете Сиви сойки, които яздеха след каруцата, преглъщаха любопитството си и правеха свещения знак.
Палатата на Копелето беше на две улици зад каменното туловище на главния храм, главен както за града, така и за цялото кралство. Старата дървена къща, подарена от благодарен търговец, беше изгоряла в пожар пред двайсет години и бе заменена с хубава нова сграда, много по-подходяща за целта и иззидана от дялания жълт камък, характерен за района. Като главна палата на ордена в страната и в непосредствено съревнование с посестримите си от другите четири ордена, архитектурата ѝ залагаше на височината, баланса и строгостта, нищо общо с импровизираните провинциални палати, с които Пен беше свикнал. Откровено казано, масивното здание го караше да се чувства като провинциалист.
Тала отиде да потропа на вратата и да извика портиера. Въпреки жегата на късния следобед… е, по-скоро ранна вечер, но пък денят беше толкова дълъг в разгара на лятото… Освил се дръпна настрани да си поопъне ризата и да си закопчае куртката догоре и чак след това се втурна да помогне на Пен и Инглис, които се опитваха да свалят трупа от каруцата. Портиерът се появи изпънат като струна в колосания си табард с бродираната емблема с двете бели ръце — със свити пръсти и изправен палец, единият сочещ нагоре, другият надолу. Отвори уста да попита по каква работа идат и си остана така, зяпнал при вида на товара им.
— О, не — простена той. Несъмнено беше познал жената от пръв поглед. Явно я бяха донесли на правилното място.
— Първо да я махнем от улицата, може ли? — каза му Освил.
— Да, сър. — Портиерът се дръпна да им направи път и тримата влязоха в просторен коридор, където оставиха тъжния си товар на облицования с плочи под.
— По ширитите ѝ разбрахме, че е от вашите хора, както и каква е била по ранг и призвание — каза Освил, — но само толкова. Ще ни кажеш ли името ѝ?
— Да, сър. Това е просветена Магал. Няма я от сутринта, леглото ѝ не беше разтурено, но ние решихме, че просто е отишла да види някое от децата си и е останала да нощува там.
— Знаеш ли кога е излязла от палатата последно? Или, най-малкото, кога ти си я видял за последно да излиза.
— Вчера няколко пъти влиза и излиза. Не мога да си спомня дали… дали за последно я видях да влиза, или да излиза. Нощният портиер може да знае нещо повече. Той ще дойде след час.
Освил кимна.
— Доколкото разбирам, просветена Магал е имала нещо като настойник тук, старши магьосник. Предполагам, че трябва да уведомим първо него.
— Това трябва да е просветен Хамо. Веднага ще ида да го повикам, дознателю — отвърна портиерът, макар че не можеше да откъсне поглед от тялото в краката им. — Къде я намерихте?
— В една гора сред хълмовете на десетина мили от Изтокдом — каза Освил, като наблюдаваше лицето на портиера.
Което се сбръчка в недоумение.
— Какво е правила там?