Веднага щом се настаниха — „удобно“ не беше подходящото определение, помисли си Пен, защото общото настроение в стаята клонеше повече към неудобството, — Освил откри дискусията по обичайния за такива разговори начин:
— Приемете съболезнованията ми за загубата на своята колежка… и приятелка?
— И двете, надявам се — отвърна Хамо.
— Давам си сметка колко е болезнено това за вас, но се налага да ви задам няколко въпроса.
— Ще се опитам да отговоря на въпросите ви — каза Хамо и въздъхна. — Това е… това е ужасно. Магс лежи долу, а негодникът, който я е убил, се разхожда на свобода… Питайте, дознателю.
И без второто си зрение Пен ясно долови искреността в тона му. Тала извади малка тетрадка и оловно писало от джоба на куртката си, готова да запише всичко.
— Първо, какво е семейното положение на просветена Магал? Портиерът спомена нещо за деца.
— Да, две. Син и дъщеря. Дъщеря ѝ наскоро се омъжи за един бижутер, а синът ѝ чиракува при майстор на инструменти. И двамата са тук, в Изтокдом. О, богове, трябва да пратя някого при тях или… не, по-добре лично да отида и да им…
— Аз ще се заема с това, просветени. Влиза в задълженията ми, а и най-близките роднини не бива да научават за загубата от втора ръка.
Хамо с нескрито облекчение му даде имената и адресите на двамата и помощничката на Освил ги записа усърдно в тетрадката си.
— А съпруг? — попита Освил. Предвид че Магал беше заклета в ордена на Копелето, наличието на деца не предполагаше непременно съпруг, а само баща.
Хамо поклати глава.
— Магс овдовя преди няколко години. На младини служеше като свещена в храма във Волски… — голямо градче на половин ден езда от Изтокдом, сети се Пен, — а съпругът ѝ ръководеше храмовия хор там. Чудесна двойка, доколкото зная, силно отдадени един на друг. Но след като той почина, вдовството беше едно от многото качества, които превърнаха Магал в добър кандидат за приемник.
— Вдовицата имаше ли някакви ухажори? Или… ще прощавате, но трябва да попитам… любовници?
Хамо примигна. Вероятно чак сега си даваше сметка, че Освил се опитва да състави списък със заподозрени.
— Не знам за такова нещо. Не личеше да проявява интерес към нова връзка.
— А вие бихте ли разбрали? — попита Освил. Посредством магически средства, досети се Пен за подтекста на въпроса.
— Да — каза Хамо, по-уверено този път. Освил хвърли поглед на Пен и той кимна мълчаливо.
После зададе въпрос, за който Освил може би нямаше да се сети:
— Кога просветена Магал се сдоби с демона си? Преди колко време?
— Скоро беше. Само преди три месеца. Бързо свикнаха един с друг. — Потърка чело, после избълва ожесточено: — В това няма никакъв смисъл! Магал беше уравновесена, опитна, разбираше се с всички… дългогодишната работа като свещена, общуването с всякакви хора, това разкрива характера на човек. Сигурни ли сте, че не е било някаква ужасна злополука или грешка?
— Още не съм изключил нито един вариант. Дори и този — отговори Освил, макар че Пенрик ясно долови неизреченото продължение: „Обаче просто не се връзва.“ Миналата зима дознателят си беше спечелил уважението му, ала едва сега Пен си даваше сметка за незавидните аспекти на работата му. И какъв късмет има самият той, че подобни задължения не влизат в неговата служебна характеристика.
Освил продължи:
— Други роднини? По сватовство?
— В столицата — не. Магс няма… нямаше живи роднини, а тези на съпруга ѝ живеят във Волски.
— Приятели и колеги тук, в Изтокдом?
— Много. Както казах, тя се разбираше с всички.
— Някой, когото си струва да разпитаме?
Хамо изреди няколко имена, които Тала записа усърдно.
— Някой от тези колеги да се е състезавал с нея за демон?
Освил за професионална завист ли намекваше? Е, явно трябваше да покрие всички възможности, реши Пен.
— Ами, просветен Басум също чака, но не бих го нарекъл неин съперник.
— Защо?
Пен обясни:
— Храмовите демони по правило се прехвърлят в ездачи от същия пол. — И добави, когато Освил го стрелна с въпросителен поглед: — Моят случай беше необичаен, защото просветена Рухия получи фаталния си сърдечен удар неочаквано, на пътя за Зелен геран, и аз случайно се оказах наблизо. По план демонът ѝ е трябвало да бъде насочен към лекарка, която да бди край смъртния ѝ одър.
— Това е другото — избухна отново Хамо. — Надявах се Магс да ме наследи на поста след няколко години, а в края на живота си да предаде своя опитомен демон на някоя лекарка. Загубата ѝ е… непрежалима, огромна. На много нива. — Хамо определено приличаше на човек, който има спешна нужда да се скрие някъде и да се наплаче, да даде воля на гнева си, или и двете. Мисълта за загубата, както лична, така и професионална, явно му идваше в повече.