Мярна няколко познати му вече лица в залата на имението, собственост на престарелия лорд, женен за по-голямата и също престаряла сестра на Люен принцеса Левана. Люен се пусна за кратко от ръката на Пен колкото да прегърне сестра си. Всъщност банкетът май не се различаваше особено от празненствата в чест на един или друг от боговете, които Люен организираше в Мартенмост. Е, тук имаше повече лордове и по-малко търговци. И доста по-малко хора от храма, като си помислиш, осъзна Пен, докато се оглеждаше за характерните им дрехи. И повече аристократични роднини, макар че притокът на благородници към столицата вече намаляваше. Повече скъпи дрехи и бижута. Посланици от далечни страни, а не от близки… добре де, това беше интригуваща новост, призна той. Току-виж успял да поупражни чуждоезиковите си умения тази вечер. Като цяло, залата беше пълна с хора, чиито грешки можеха да убиват по-бързо и по-мащабно, но извън това и все пак — просто хора.
Огряната от свещи банкетна зала беше задушна и гореща в лятната вечер. Пен седеше отляво на Люен и любезничеше усърдно с малцината, които се обръщаха към него, а не към нея, усмихваше се, но без да прекалява — преди време Люен го беше смъмрила за тази му склонност. Дали „дворцови маниери“ не беше по-лицеприятен начин да се каже, че си крайно отегчен и крайно преял?
Чак когато изнесоха масите да отворят място за танци — безспорно бавни и кротки, предвид количеството на погълнатите вино и храна, — Пен забеляза възможен обект на интерес, тоест друг човек на възраст под петдесет. Въпросният младеж беше по-кльощав и от него, толкова, че приличаше повече на добре облечено бостанско плашило, отколкото на лорд. Най-впечатляващи в него бяха очилата — с най-дебелите стъкла, които Пен беше виждал на човешко лице.
Озоваха се един до друг край една тапицирана с позлатена кожа стена.
— Ще сбъркам ли, ако предположа, че очилата ви са изработени в Мартенмост? — попита Пенрик. Имаше чувството, че неочаквано е налетял на стар познат от родното си селище.
— А! — Младежът вдигна ръка към въпросното приспособление. — Познавате изработката?
— Да, дори се досещам кой е майсторът. Ателието му е на Долна липова, нали? Чувал съм по-възрастни свои колеги да благославят ръцете му.
Младежът изду гърди до пръсване.
— Значи разбирате! — После се взря въпросително в Пен. — Разбирате, нали?
— Предвид че не мога да си представя по-страшен кошмар от този да изгубя зрението си и оттам способността си да чета, да.
Очилатото лордче се усмихна с благодарност.
— Аз се научих да чета чак на четиринайсет. Дотогава всички ме смятаха за тромав глупак.
— Колко неприятно.
Младежът кимна.
— Виждах форми, цветове, светлина и движение, затова не осъзнавах, че съм сляп, нито че другите хора виждат много повече неща от мен. На тях също не им хрумна, че проблемът може да е в зрението ми. Пръв го забеляза един храмов свещен, който идваше да ме обучава у дома. Сигурно защото самият той носеше очила. Заведе ме в Мартенмост да ми направят и когато ги сложих за пръв път… беше истинско откровение. Дърветата имаха листа. А буквите не бяха някакви срамежливи космати създания, които се крият едно зад друго. Не съм бил глупав, просто не съм виждал. — Изля всичко това на един дъх. Явно рядко случваше на съпричастен слушател. — Когато завърших Розиндом втори по успех, това беше най-щастливият ден в живота ми и никой не разбра защо плаках толкова много. Освен Ивайна. — Кимна отривисто при името на тази мистериозна персона.
— Аз учих в семинарията на белия бог в Розиндом — включи се Пен. Радваше се искрено на чудото, отворило очите на друг запален читател. — Дали не сме се засекли там? — Едва ли всъщност. Пен със сигурност щеше да запомни очилата, ако не и невзрачния им собственик. От друга страна, всяка година великият университет в Розиндом приютяваше по пет-шест хиляди студенти. — Положих клетвите и получих ширитите си преди малко повече от година.
— Аз завърших преди четири — каза младежът. — Значи може и да сме се засекли.