— Мм, не. Разминали сме се за малко.
Очилатият сбра вежди. Сметката не излизаше — обучението за свещен обикновено траеше шест години, а не три, — но накрая сви леко рамене и не задълба.
— Каква специалност бяхте? — попита Пен.
— Математика основно. Надявах се да започна работа в ордена на Бащата и да се издигна до старши ревизор, което би ми позволило, чисто финансово, да се оженя. Дори започнах там работа като посветен мирянин. Но, ами… случиха се други неща.
Млада жена се приближи към тях, кльощава почти колкото очилаткото, ако не се броеше издутият ѝ от напреднала бременност корем, щръкнал като слива на клечка. Пен завистливо беше решил, че Дез е заспала, но ето че тя вметна неочаквано: „Думата, която така безуспешно търсиш, Пен, е «стройна». Епитет много по-безопасен от «кльощава», повярвай ми.“
Дрехите ѝ бяха хубави и скъпи, но ѝ стояха ужасно, висяха като на закачалка миг преди да се свлекат на пода, обаче, като я видя, младият лорд грейна, все едно слънцето е изгряло иззад дебелите лещи на очилата му.
— А. Позволете да ви представя съпругата си. Баронеса Ивайна кин Шипвир. А вие, ъъ… просветен?…
Шипвир не беше от големите благороднически домове в кралството, иначе Люен отдавна щеше да го е включила в обучението на Пен. Е, вероятно не беше и толкова забутан и незначителен като неговия. Пен се поклони.
— Лорд Пенрик кин Джуралд, понастоящем от Мартенмост.
— А, затова значи седяхте до принцеса Люен на високата маса. Като придружител, при това доста страховит, ако позволите да отбележа.
Въздебелите вежди на Ивайна се свъсиха.
— Това не е ли дартакийско име?
— Саонийско, благодарение на един по-малък син с бързо стопила се зестра и последна от рода си наследница на поземлени владения в Кантоните. Значи вие сте барон?…
Младият мъже разпери смутено ръце.
— Уеджи кин Шипвир. Лорд съм само от две години. Изобщо не очаквах, че ще получа наследството.
Фамилното му име може и да не беше от големите родове, но пък се помнеше лесно.
— Случайно владенията ви да включват една гориста местност сред хълмовете на десетина мили източно оттук?
Уеджи примигна от изненада.
— Там е било родовото имение навремето. Онази ужасна рушаща се крепост. Вече става само за ловна хижа. Аз, уви, не проявявам дори бегъл интерес към лова. — Посочи извинително лицето си. — Още едно умение, което не успяха да ми набият в главата като малък.
Беше реагирал на въпроса като човек, който няма представа какво са открили в гората му същата сутрин. Вероятно никой не го беше уведомил. И нищо чудно — покрай роднините и колегите на Магал, които трябваше да разпита, Освил едва ли щеше да намери време за поземления лорд в близките дни. Пен реши да не си присвоява задълженията на дознателя и се ограничи до неутралното:
— Прекрасно горско кътче.
Уеджи сви рамене.
— Сигурно звучи като предателство към предците ми горяни, но истината е, че ние предпочитаме градската къща.
Ивайна се усмихна и го потупа утешително по ръката.
Как да ги попита къде са били снощи, без да издаде истинската цел на въпроса?
— Бяхте ли много заети покрай цялата тази история? — попита накрая и обхвана с жест залата, намеквайки за двуседмичните празненства покрай кръщението на малкия принц.
Уеджи поклати глава.
— Кажи-речи само на процесиите. Но майка ми настоя да дойдем на този прием. Подозирам, че тя се радва на наследството ми повече от мен.
— Ами, майки, какво да ги правиш — въздъхна Пен съпричастно. Двамата му слушатели кимнаха като по команда.
Точно тогава се появи секретарката на принцесата-архисвещена и уведоми Пен, че нейна милост е готова да тръгва.
Пен се видя в чудо, докато ги представи един на друг според изискванията на етикета и се сбогува с новите си познати, всичко това на един дъх. После остави на секретарката да го преведе през плитчините на сбогуването с високопоставените домакини, съпроводено с точната доза благодарности и поклони, и когато най-после се озоваха по живо по здраво навън, зае мястото си до стола-носилка. По обратния път нагоре предимно мълчаха — едно, че на Пен не му стигаше дъх хем да катери стъпалата, хем да клюкарства, и второ, че имаше твърде много слухтящи уши. Затова разказа на жените за разследването чак когато Люен го покани в покоите си и го накара да седне между двете под светлината на свещите. Въпреки насъбралата се умора Пен се постара да направи разказа си възможно най-интересен.
Явно беше успял, защото накрая началничката му каза кротко: