— Имах други планове за теб утре.
„Имах“, а не „имам“, ура.
— И аз, ваша милост — каза той. Макар че неговите други планове едва ли съвпадаха с нейните. — Но ми се ще да помогна според силите си на Освил да открие убиеца на онази бедна магьосница. А и няма кой друг да се погрижи за изгубения демон. От моя гледна точка, той също е жертва на това престъпление.
Тя размаха отрупаната си с пръстени ръка в знак, че разбира.
— Добре. Но утре вечер ще ми разкажеш с подробности.
Планът да събуди любопитството ѝ беше проработил, добре. Облекчен, Пен направи свещения знак, успя да не се прозине в лицето на шефката си и тръгна към стаята си.
Пенрик и Инглис тръгнаха от Изтокдом призори, но докато стигнат до планинското селце, оставят конете си в храмовия обор, убедят посветения-мирянин, че няма нужда да идва с тях, и се дотътрят пешком до поляната, слънцето вече се беше издигнало в небето. Но поне светлината беше добра.
Пен започна от локвата засъхнала кръв, където се мотаеха няколко зелени мухи, и тръгна в бавна спирала, отворил всичките си сетива. И днес, като вчера, на поляната нямаше призраци и накрая той се видя принуден да признае пред себе си, че и да долавя някакъв хлад или безпокойство, те са плод единствено на въображението му.
Инглис беше отишъл да потърси издайнически конски фъшкии или следи от каруца. Търсенето му даде известен резултат, но предвид колко хора и животни бяха минали през поляната вчера, уликите не бяха еднозначни. Със същия половинчат успех се увенча и опитът му да открие къде е стоял стрелецът. Върна се в центъра на поляната, протегна ръка към потока и примижа.
— Бил е някъде в онзи участък на гората, когато е стрелял по магьосницата. Но е бил тук, близо до тялото, когато е стрелял по лисицата.
— Стига тялото да е било тук тогава. Иначе за изстрела сигурно си прав.
Инглис сви рамене и изброи четиридесет и няколко крачки през шубрака до мястото, където беше намерил третата стрела. Още личеше къде се е забила в земята, макар и едвам. Нямаше следи от кръв или конвулсии на умиращо животно.
— Можеш ли да, ъъ… да подушиш някаква следа? — попита Пен.
— Не точно. Обонянието ми не е по-остро от нормалното. Просто миризмите ми говорят повече.
Понеже второто зрение на Пенрик не даваше никаква полезна информация, той се задоволи да последва „обикновеното“ обоняние на Инглис. Тръгнаха бавно към скрития в ниското поток, като не отделяха поглед от земята. Шаманът също бе ловувал често на младини — Гарванов гребен, откъдето произхождаше родът му, не можеше да се похвали с умопомрачителните върхове на Кантоните, но пак си беше планина. Затова Пен не се изненада, когато Инглис спря при брега на потока, посочи и възкликна доволно.
Калта бе запазила няколко отпечатъка от лисичи лапи. По-интересни бяха двете човешки стъпки. Едната припокриваше отчасти отпечатъка от лисичата лапа, имаше и дълбока кръгла следа като от върха на тояга.
— Някой е гонил животинчето. Или го е проследил — каза Инглис.
Пен застана на крачка встрани от човешките отпечатъци, после се дръпна да сравни резултата. Следите, оставени от непознатия, бяха малко по-дълги от неговите, доста по-широки и по-дълбоки.
— Или е дългокрак, или е тичал. И е по-тежък от мен.
— Което важи за повечето мъже — каза Инглис, но после застана на свой ред от другата страна на отпечатъците, огледа резултата и кимна. — И от мен е по-тежък.
— Стрелата беше в отлично състояние, но той не е спрял да я прибере — отбеляза Пен.
— Може да е било тъмно.
— Не ще да е било толкова тъмно, щом е стрелял от голямо разстояние по бягаща лисица. И почти я е уцелил.
— Хм.
Откриха следите от другата страна на потока. Бързо изгубиха лисичите, а малко по-нататък и човешките. Продължиха, като се оглеждаха за пречупени вейки и разбутани листа по земята. След като се бъхтиха още две мили по стръмния обрасъл с храсталаци терен, Инглис се тръшна задъхан на едно паднало дърво и каза:
— Аз съм дотук.
Пенрик седна до него. Оглеждаше се измъчено, докато чакаше дишането му да се успокои. Участъкът беше с приблизителна дължина на страната от шест или седем мили, което правеше около четиридесет-петдесет квадратни мили стръмен обрасъл с дървета и храсталаци терен. Безумно беше да обикалят напосоки. Трябваше им по-добър план.
Инглис се почеса по брадичката. Беше плувнал в пот.
— Значи, какво? Смяташ, че изчезналият демон може да се е вселил в лисицата?
Пенрик разпери колебливо ръце.
— Не е невъзможно. Макар че демонът при всички случаи би предпочел човек, дори да е най-неподходящият, пред животно. Но пък лисицата е за предпочитане пред птица или катерица, да речем.