— Казвал си ми, че демоните винаги се опитват да прескочат в нещо по-висше. В по-голямо или по-силно животно. Или в по-силен човек.
— Стига да има такъв наблизо.
— А ако няма? Демонът ще прескочи в нещо по-низше, така ли? Поради липса на избор?
Пенрик въздъхна.
— Какво, мислиш, би се случило с теб, ако някой се опита да напъха тялото ти в наполовина по-малък от него сандък?
Инглис вдигна високо вежди.
— Нищо приятно, опасявам се. Ще бъда смазан. Вероятно с отрязани части.
— Е, представи си нещо подобно, но не спрямо тялото, а спрямо ума ти.
— Но демонът не е материално създание. Не трябва ли да е по-… по-гъвкав?
— „Духът не може да излезе на света без материя, която да го поддържа“ — цитира Пенрик. — Може би сравнението ми не беше добро… Представи си, че трябва да караш с половината вода, храна и въздух, които са ти необходими. Или че пресаждаш храст, но преди да го сложиш на новото място, си отрязал девет десети от корените му. Или… и аз вече не знам какъв пример да използвам. Но този демон, ако правилно съм разбрал Хамо, е събрал отпечатъци от умовете и животите на трима души, като броим и тези на Магал, заедно с всички евентуални животни преди това. Тоест не е малък.
— Значи… някъде тук има една много умна лисица? — После побърза да коригира изказването си: — Ако приемем, че се е вселил в лисицата.
— Умна, умствено осакатена и налудничава. Или нещо още по-лошо.
— Чакай. Казваш, че убитата жена също е в лисицата? — Инглис свъси замислено вежди. — Значи спокойно можеш да добавиш към списъка и „гневна“.
— Гневна, объркана, ужасена и само Копелето знае още какво. — Е, Той най-вероятно наистина знаеше. Пен се надяваше душата на Магал да е намерила заслужен покой под крилото му. Колкото до отпечатъка ѝ… за него трябваше да се погрижи някой друг. И Пен имаше смразяващото усещане, че знае кого е избрал богът за тази задача.
„Дошло е време да си заслужиш издръжката, така ли, о, просветени? — подсмихна се Дез. — Ако си спомням правилно, преди време светецът от Идау ни предупреди, че ще стане така.“
„Мм — въздъхна умърлушено Пен. — Някакви предложения, Дез?“
Остана с впечатлението, че демонът му е свил несъществуващите си рамене.
„Нищо не разбирам от мъжки развлечения като лова на лисици. Е, Аулия е ловувала със соколи като момиче в Бражар, Сюган е залагала примки, макар че любимото ѝ оръжие по-късно беше едно ръждиво копие. Рогаска е убила повече кокошки от всяка лисица, но не се е налагало да ги гони извън двора на бащината си ферма. И все пак… — Дез обърна главата на Пен. — Пробвай натам.“
— Да хвърлим един поглед горе — каза той и посочи. Инглис сви рамене, стана и тръгна след него.
Придвижваха се по стръмнината от дръвче към дръвче, докато не стигнаха до по-равен и чист участък. Пен се опитваше да сложи на пауза мислите си и да се остави поне за миг на течението.
— О… — възкликна Инглис и забърза. След още няколко крачки Пен също чу приглушения вой.
До един стар дъб намериха яма — капан, в който се беше хванало нещо. Инглис коленичи да махне разбутаните клонки и двамата надникнаха в дупката. Посрещна ги остра миризма на развалена риба, гранясала свинска мас и лисица. Животното се сви и изръмжа насреща им с оголени зъби.
— Лисица — каза Пен. — Но не е нашата.
— Това и аз го усещам. Хм.
Ямата не изглеждаше прясно изкопана, но пък беше поддържана и наскоро заредена със стръв. При това стръв, която не беше отровна.
— Защо ще залагаш капан, за да хванеш жива лисица? — изсумтя Пен.
— За да не се повреди козината?
— Козината им е най-хубава през есента и зимата, а не посред лято.
— Ако питаш фермерите, всеки сезон е добър за войната им с тези вредители — изтъкна Инглис.
— Тогава защо не са използвали примка или железен капан?
Двамата се изправиха, отстъпиха крачка назад и свъсиха вежди пред тази нова загадка.
— Хей! Вие там! — извика грубо някой.
Пен се обърна и видя мъж с кожени ловджийски дрехи да се приближава към тях със запъната в лъка стрела. Гледаше ги по-ядосано и от лисицата. Но сякаш се поколеба, когато заподозрените в бракониерство не хукнаха да бягат.
Ала след краткото колебание се навъси отново и викна решително:
— Нямате работа в земите на Шипвир! Да ви няма!
Пенрик, вперил поглед в лъка и оперението на запънатата стрела, преодоля празнотата в главата си и измисли следното, повечето в движение:
— А, вие трябва да сте горският на барон кин Шипвир! Запознах се с Уеджи и неговата стройна съпруга снощи, на банкета у принцеса Левана. Той ми препоръча тази гора. Позволете да ви се представя. — Успя да кимне кратко, но любезно, като аристократ към слуга. — Лорд Пенрик кин Джуралд. — И сръга Инглис с лакът.