— Инглис кин Вълчаскала — угоди му шаманът, макар да го стрелна изпод вдигнатата си вежда. Поне неговото фамилно име, принадлежащо към каймака на аристокрацията, би трябвало да е познато на всеки лесовник. Пен не добави подробности, с надеждата че намекът за някаква лордска покана ще е достатъчен да обясни присъствието им.
— Аха… — Лъкът, слава на боговете, се сведе, но подозрителният поглед остана. Стрелите не бяха заплаха за един магьосник, стига да ги видеше навреме, но Пен реши да не разкрива засега занятието си. — Аз съм горският.
— О, чудесно! — каза Пенрик. Дано усмивката му да не беше излязла твърде широка. — Значи ще ни разкажете за този капан.
Мъжът го изгледа.
— Ами… капан. Както ще види всеки глу… човек.
— Виждам… е, подушвам, че сте заложили стръв за лисици. И вече се е хванала една, браво.
— И?…
— Лисиците сериозен проблем ли са по тези места?
— Тия проклетници винаги са проблем. — С бавни движения мъжът отпусна тетивата и прибра стрелата в колчана си. — От време на време гледаме да прочистим гората.
Пенрик се усмихна и се почеса по тила.
— Колко ли лисици живеят в тази гора, как мислиш, Инглис?
Шаманът явно не схващаше накъде бие Пенрик с въпроса си, но все пак вдигна рамене.
— Ами… обикновено има по две-три лисици на квадратна миля. Или повече по това време на годината, защото малките вече са поотраснали.
— Значи, за цялата гора, колко… от петдесет до няколкостотин? Божке. Това са много лисици — възкликна Пенрик в опит да докара ентусиазма на градско конте. Горският примижа, но дали заради тона на Пенрик, или заради аритметиката му, не стана ясно. — Нямах представа, честно. Работата ви май никак не е лесна, а? И как, казахте, ви беше името?
Мъжът отговори с неохота:
— Трюх.
Пенрик отстъпи още крачка от ямата и махна, сякаш канеше мъжа да си вземе нещо от масата със закуска.
— Е, ние да не ви пречим. Вършете си работата, Трюх!
Пътьом Пен успя да огледа по-отблизо перата, които стърчаха от колчана на горския. Приличаха на стрелите от вчера, но сякаш не бяха съвсем същите. Което правеше наблюдението му безполезно.
„Да ми кажеш нещо за този тип, Дез?“
„Струва ми се доста напрегнат. И нищо чудно, ако е видял във вас бракониери, които го превъзхождат и по численост, и по младост.“
Трюх можеше да е на трийсет и пет, на четирийсет и пет, или на което и да било число помежду. Животът на горския не беше лесен. На ръст и тегло беше близо до Инглис, но с по-лоша стойка. Но след като нахлузи дебели кожени ръкавици, мъжът скочи в дупката със завидна лекота, сръчно стисна животинчето между коленете си, стегна с няколко бързи движения муцуната му с ремък, после му върза краката и го извади от ямата. Инглис се наведе да му помогне, без никой да го е молил. Лисицата, която допреди миг се зъбеше на ловеца, утихна уплашено пред шамана и почна да скимти.
Трюх изгрухтя едно „благодарско“, докато се измъкваше от ямата. Заложи нова стръв в капана — парче месо, което извади от раницата си, — после нареди отгоре клони. Метна на рамо гърчещата се лисица и се обърна да погледне неканените гости.
— Вие по-добре си вървете и си гледайте в краката. Щото съм заложил и примки. В Язово има една Дора, жената на кръчмаря, дето вари хубаво пиво. Ако тръгнете към селото, бързо ще си утолите жаждата.
— Добър съвет — каза Пен. — Дали да не тръгнем право към тази Дора, Инглис?
— Може — каза Инглис.
— Успешен лов — извика през рамо Пен и поведе шамана в посока противоположна на ловеца и неговата овързана лисица.
Повървяха още малко, докато не спряха да чуват стъпките на Трюх, после спряха едновременно.
— Искаш да го проследим, нали? — тихо попита Инглис.
— О, да, категорично.
Обърнаха се и тръгнаха дебнешком назад.
Трюх пресече напряко през гората, после излезе на една пътека и ускори крачка. Пенрик и Инглис го следваха на известно разстояние, така, че да не го губят от поглед. Едва не стана беля, когато горският свърна встрани да провери една примка. Двамата клекнаха и го изчакаха да се върне на пътеката. След още две мили горският стигна до разчистен от дървета участък. Пен и Инглис спряха в края на поляната, скрити в един гъсталак.
Стара каменна сграда, наполовина замък, наполовина чифлик, се издигаше висока и кафява в другия край на голямата поляна. В подножието ѝ се гушеха няколко паянтови запуснати къщурки със сламени покриви, както и обор от две постройки под прав ъгъл със свой собствен вътрешен двор. Зад дървено заграждение пасяха два вола и няколко коня. Ограда в по-добро състояние се нижеше покрай голяма зеленчукова градина.